Ли Чайлд - Стражът

– Две доставки на електроника… тук и тук – посочи Сандс. – Покажи ми подробните описи.

Пазачът я изгледа смаяно.

– Какви описи? Изобщо не описваме онова, което идва. А и как да го правим? Отпадъците са толкова много. Да не говорим, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Как е възможно човек да различи една мишка от друга?

– Добре – каза Сандс и посочи друг запис в дневника непосредствено до колонката с регистрационния номер на камиона, докарал отпадъците. – Виж самоличността на шофьора. И двата пъти е една и съща. Отбелязан е с номер осемдесет и три. Кой е това?

Пазачът погледна записа.

– Дейв. Дейв Томасино.

– Къде можем да го открием? – попита Сандс.

– Откъде да знам? Той е доставчик. Влиза, изсипва си боклуците и си заминава. Нито сме приятели, нито нищо…

– Какъв е маршрутът му днес?

– Нямам представа. Не съм му шеф.

– Кога ще извърши следващата доставка?

– Нямам представа. Шофьорите идват чак когато камионите им се напълнят и трябва да разтоварят.

– Къде живее Томасино?

– Нямам представа. Казах ви, че не сме приятели.

– А камионът му? – попита Ричър. – Прибира ли се у дома с него?

– Не. – Полк поклати глава. – Нямат право. Шофьорите са длъжни да оставят камионите в депото, след което се прибират с личните си автомобили.

– Сами ли работят? – продължи Ричър. – Или по двойки? В екипи?

– Онези, които събират по-едрите отпадъци, работят по двама – обясни пазачът. – Камионът на Томасино е от по-малките и той работи сам. Не са нужни двама души, за да приберат някой айфон или нещо подобно.

– Къде е депото? – попита Сандс.

– Точно до офиса.

– А къде е офисът? И не ми казвай: до депото, защото ще имаш проблем.

– Ще ви запиша адреса.

– Запиши и телефонния номер на Томасино.

– Не мога. Не го знам.

– Добре – отвърна Сандс. – Наистина се надявам да не го знаеш. Защото, ако Томасино не се яви на работа поради каквато и да било причина, аз ще се върна и ще се погрижа да прекараш времето, което ти е останало на тази земя, във федерален затвор.

Ричър, Ръдърфорд и Сандс оставиха пазача с папките му и се качиха в микробуса. Сандс запали двигателя, пусна климатика на максимум и потегли бавно, описвайки полукръг покрай контейнерите. Накрая излезе през портала и продължи по асфалтовия път. Никой не каза нито дума. Ричър се бе излегнал отзад. Мислите му бяха ангажирани със сървърите. Разсъждаваше какво ли би могло да се случи с тях. Стигна до две вероятни теории. Вариант А гласеше, че сървърите са изхвърлени на боклука. Ричър дори си представи как онзи шофьор, Томасино, отива да ги вземе. Томасино работи сам. Това вероятно е добре, когато събира дребни електронни отпадъци като мобилни телефони например. Но в случая ставаше въпрос за осем сървъра. Монтирани в специален шкаф. Висок над метър и осемдесет. Тежък. Труден за маневриране. Опрян в неравния под. Със счупена врата. Нищо чудно от нея да стърчаха остри парчета стъкло. А това правеше пренасянето на шкафа не само трудно, но и опасно. Записите на пазача показваха, че и в двата случая Томасино е пристигнал в депото за отпадъци в пет следобед. Вероятно това е бил последният му курс за деня. Дали би се заел да мъкне тежкия шкаф сам, при това в края на смяната си? Или би го пробутал на колегите с боклукчийските камиони, които не събираха отпадъците разделно? Нищо чудно да им бе дал една-две двайсетачки, за да решат проблема вместо него.

Вариант Б предполагаше, че Томасино е направил усилието, необходимо за преместването на шкафа. Или поне на съдържанието му. В случая с Ръдърфорд провалът се дължеше на експерименталния му софтуер, но самите сървъри бяха в добро работно състояние. Може пък Томасино да разбираше от тези неща. Може да имаше редовен клиент за подобно оборудване. Ричър нямаше представа от цената на компютрите втора употреба. Нищо чудно да струваха много. Или пък не чак толкова много. Томасино едва ли щеше да изкара кой знае колко пари от сървърите. От друга страна обаче, подобна сделка не криеше никакъв риск за него. При нормални обстоятелства кой би могъл да установи, че е извършена някаква кражба? Градската управа бе доволна, че хора като Томасино разчистват улиците от нежелани вещи. Онези от депото за отпадъци нямаха представа какво ще им докарат шофьорите, тъй като никой не водеше описи.

И така, мързел или алчност? Везните бяха изравнени. Ричър не можеше да ги наклони нито в едната, нито в другата посока, защото не знаеше абсолютно нищо за Томасино. Освен това сървърите можеше да са счупени, изгорели, изхвърлени на някое бунище. Можеше да са преформатирани, с възстановени фабрични настройки и продадени. И в двата случая информацията на тях бе загубена. Самоличността на руския шпионин щеше да остане в тайна. А Ръдърфорд щеше да бъде в опасност. Ричър трябваше да реши какво да направи по този въпрос. Невъзможно бе да стои в града и да продължи да играе ролята на бавачка. Какво да направи тогава? Да зареже Ръдърфорд самичък и безпомощен? Най-добрият вариант бе да го убеди да напусне града, но вече беше опитал подобно нещо. Ричър не смяташе, че Ръсти ще промени решението си. Не и без да получи допълнителна информация. Която щеше да изложи Фишър на опасност. Дали пък Сандс не може да помогне, помисли си Ричър. Тя беше бивш федерален агент. Защо да не говори с нея? Да ѝ намекне, че е получил информация от извора, но достатъчно завоалирано, че да не компрометира Фишър. Ричър щеше да подчертае опасността и необходимостта от спешни мерки. Това можеше да свърши работа. Освен ако Томасино не предложеше решение на дилемата, пред която бе изправен Ричър. Освен ако Томасино не извършеше истинско чудо. Освен ако сървърите не стояха в дома му, недокоснати, с непокътнато съдържание.