Ли Чайлд - Стражът

– Компютрите? – попита Ричър. – В кой контейнер ги изхвърлят?

– Връщай се в колата! – отвърна мъжът. – Напусни това място! Веднага! Или ще звънна на 911!

– Няма смисъл да звъниш в полицията. Телефоните в управлението не работят. Не си ли чул? А и няма нужда да го правиш. С удоволствие ще си тръгнем. Но след като вземем нещо, озовало се тук по погрешка. Нещо, което ни принадлежи.

– Щом е тук, вече е наше. Пише го в договора е градската управа. Вземете ли нещо, това е равносилно на кражба. Нямате право да пипате каквото и да било. – Мъжът се върна във фургона само за да се появи след секунди с пушка в ръце. Беше "Бенели М1 ". Добро оръжие. Внесено чак от Италия. С шест патрона в пълнителя. Изглеждаше чисто нова. – Ето защо шефовете ни дават това. И ни учат как да го използваме.

Ричър не бе убеден, че една компания за рециклиране на отпадъци ще раздаде на служителите си армейско оръжие. И бе категоричен, че точно този служител не е преминал през каквото и да било обучение. Не и през последните трийсет години. Предвид физическата кондиция, в която се намираше мъжът срещу Ричър, откатът от един-единствен изстрел най-вероятно щеше да го събори на земята. Или да счупи ключицата му. Може би дори всички кости в рамото му. От друга страна обаче, ако дръпнеше спусъка от подобно разстояние, травмите, които сам щеше да си нанесе, щяха да бъдат последната грижа на Ричър. Той обаче не забравяше беретата на кръста си. Движенията на стареца бяха твърде бавни, поне до момента. Ричър с лекота би могъл да го извади от строя, преди да се опита да използва пушката в ръцете си. Подобно действие обаче би било твърде преждевременно на този етап.

Ричър започна да се отдалечава от микробуса. Много бавно. В случай че преговорите завършеха с неуспех.

– Стой! – извика пазачът и вдигна пушката към рамото си. – Казах ти да се качиш в колата! Не да се отдалечиш от нея!

Шофьорската врата се отвори. Сандс излезе с черен кожен калъф в ръка. Вдигна го пред себе си на височината на рамото, досущ като миниатюрен щит.

– Федерален агент! – каза тя. – Свали оръжието!

Дипломация, помисли си Ричър. Или лъжа. Понякога е трудно да се различи едното от другото.

Старецът само свали пушката, без да я изпуска от ръце.

– Как се казвате? – попита Сандс.

Мъжът се поколеба за момент, но отговори:

– Наричайте ме Полк.

– Добре – отвърна Сандс, – ето какво ще направим. Първо, ще отговориш на следния въпрос. Интересува ни компютърното оборудване, което идва тук от града. Какво се случва с него?

– Складираме го заедно с електронните отпадъци от другите клиенти. После се извозва.

– От кого?

Мъжът сви рамене.

– От който го купи, предполагам. Една година е една, на следващата – друга фирма. Не ги избирам аз.

– Кога извозват отпадъците? Колко често?

– Веднъж месечно. Обикновено идват първия понеделник на месеца, но понякога закъсняват.

– Следователно всички отпадъци, пристигнали през последните три седмици, са все още тук?

– Разбира се. Че къде другаде да бъдат?

– И къде точно се намират?

Полк посочи през рамо към фургона.

– Ей там. Заключени.

– Покажи ми – каза Сандс и тръгна към него.

– Чакайте! – отвърна Полк. – Имате ли заповед за обиск? Не може да идвате тук и да искате каквото и да било, ако нямате заповед за обиск! Знам си правата. Минаваме през специално обучение.

Сандс продължи и застана точно пред него. Ричър я последва и зае позиция на два метра вдясно.

– Падаш си по бюрокрацията, а? – Сандс наклони глава настрани. – Трябва да призная, че съм изненадана. Не ми приличаш на човек, който си пада по нея. Но това не е проблем. Не и за мен. Имаш ли факс? Мога да ти осигуря заповеди за обиск, призовки, полицейски регистрации, досиета… Каквото ми хрумне. Стига сам да пожелаеш да тръгнем в тази посока.

Полк не отговори.

– Ще открия ли в системата нещо, за което шефовете ти не знаят? – попита Сандс. – За което все още не знаят?

– Мръсници!

Възрастният мъж влезе във фургона, остави пушката и поведе Сандс и Ричър към другия край на фургона. Завъртя ключа, натисна дръжката на бравата (за което се наложи да натисне с всички сили) и отвори двойната врата. Наклони се напред, протегна ръка и натисна ключа за осветлението, в резултат на което грейнаха четири двойки флуоресцентни лампи. Полк отстъпи встрани и каза:

– Убедете се сами. Всичко е тук.

Складът заемаше половината фургон. Вътре имаше сиви метални стелажи, високи от пода до тавана, подредени покрай три от стените. Рафтовете близо до входа бяха отрупани с по-дребни електронни уреди. Ричър видя телефони, фотоапарати, видео-плейъри и два лаптопа. Най-много отпадъци обаче бяха струпани на пода в средата на помещението. Там имаше десетки компютри, монитори, клавиатури, принтери, широкоекранни телевизори и най-различни устройства, за чието предназначение Ричър можеше само да гадае. Всичките събрани на една купчина. Всичките впримчени в хаотична плетеница от кабели като огромен електронен паяк, разположил се в центъра на своята паяжина.