Ли Чайлд - Стражът

– Кои са нашите? – попита Ричър и направи място на Сандс, за да може тя да огледа купчината по-добре. – Можеш ли да ги познаеш?

– Нямам представа – отвърна Сандс. – Не виждам и следа от сървърния шкаф. Но вратата му е била счупена. Нищо чудно да са взели сървърите и да са изхвърлили останалото в някой контейнер отвън. Най-добре да повикам Ръсти. Ще ми трябва помощ, за да ги открия сред целия този боклук.

– Тук съм – каза Ръдърфорд и се появи иззад ъгъла на фургона. Огледа помещението и кимна. – Добре, сигурно са някъде отдолу. Да се захващаме за работа. Трябва да открием и осемте, за всеки случай.

Ръдърфорд се покатери по купчината и мина от другата ѝ страна. Насочи вниманието си към основата ѝ, тъй като очевидно всяка нова доставка просто бе изсипвана върху предишната и сървърите можеше да са пристигнали тук преди две седмици. Сандс подаде дамската си чанта на Ричър и се присъедини към Ръсти. Вътре бе ужасно горещо. Покривът бе метален, стените – също. Имаше климатик, но той охлаждаше единствено малкия офис, не и складовото помещение. Ричър имаше чувството, че това, което търсят, е скрито в пещ, затова остана отвън. Не че ярките слънчеви лъчи предлагаха прохлада, но той предпочиташе да държи под око мъжа с посребрената коса. Ричър знаеше, че човекът, дърпал конците на Марти, е наредил всички да следят за Ръдърфорд. Все пак ставаше въпрос за мафиотски бос с куфари и триони. Ричър нямаше основания да подозира, че белокосият пазач е замесен. Или че появата им в депото за отпадъци ще задейства клетката на Фишър. Но първоначалните планове често се променят. Понякога съдбата ти поднася наготово някой изгоден случай. И той е прекалено примамлив, за да му устои човек. Освен това се намираха на твърде отдалечено и усамотено място. Двама от тях бяха вътре, в затворено пространство. А пазачът имаше пушка.

Ръдърфорд и Сандс продължиха да ровят в купчината бракувана електроника. Пазачът се подпря на едната стена и впери поглед в тях. Не посегна към телефона си. Към паник бутон. Към аларма. Слънцето продължаваше да напича. Ричър не откъсваше поглед и от тримата. Накрая Ръдърфорд и Сандс излязоха навън. Примигваха на ярката светлина. Потните им дрехи бяха прилепнали към телата им. Кожата им бе покрита с прах. Ръцете им бяха празни.

Сандс взе чантата си.

Ръдърфорд отиде при възрастния пазач и попита:

– Къде е останалото?

Полк се изправи.

– Няма друго. Това е всичко.

– Не е възможно. Някои неща липсват. Поне осем предмета, донесени от компютърния отдел на общината.

Полк сви рамене.

– Къде може да са? – настоя Ръдърфорд.

– Обвиняваш ли ме в нещо?

– Какво? Не. Имам предвид има ли друго място, на което изхвърляте електронни отпадъци?

– Не. Всичко идва тук.

– Кой друг работи на това място? – попита Ричър.

– Никой. Само аз.

– Ами когато си болен? Или си вземеш отпуск?

– Шефът изпраща някой да ме замести.

– Кога са те замествали за последен път?

Пазачът прехапа долната си устна и се замисли.

– Чакай малко… За последен път се разболях през осемдесет и шеста… през лятото. Изрязаха ми апендикса. Във "Вандербилт". Хубава болница. А за отпуска… Беше преди двайсет години. Отидох в Канада да се видя с брат ми. Ходех му на гости за всяка Нова година. Но той почина отдавна.

– Не разбирам – каза Ръдърфорд. – Какво може да се е случило с нещата, които търсим? Те не могат да изчезнат току-така.

Пазачът отново сви рамене.

– Ако не са тук, това означава, че никога не са идвали. Или че вече са ги отнесли.

– Къде е дневникът на доставките? – попита Сандс и застана до Ръдърфорд. – Сигурно си записваш какво влиза и какво излиза от депото?

– Разбира се – отвърна пазачът. – Какво докарват, какво откарват.

– Покажи ми.

Полк въздъхна и ги поведе към офиса. Накара ги да останат отвън и изчезна зад вратата, но миг по-късно се появи с по една папка във всяка ръка. Подаде първата на Сандс, а Ричър застана така, че да надзърта през рамото ѝ. Това бе дневникът на експедираните отпадъци. В него имаше осем записа за текущия месец. Но само един от тях се отнасяше за електроника. Вторият. Датата бе преди хакерската атака. Преди Ръдърфорд да изхвърли сървърите. Следователно преди доставката в депото за отпадъци.

Сандс и пазачът размениха папките си. Втората бе за доставките. Те бяха трийсет и две за месеца. Най-често ставаше въпрос за стъкло и цветни метали. Бутилки и кутийки от местни барове и ресторанти, предположи Ричър. После идваше ред на хартията. Обемът ѝ сигурно се бе увеличил, след като компютрите на общинските служби не работеха. Електрониката бе на дъното на класацията само с две доставки. И двете бяха дошли от компютърния отдел на общината. И двете бяха дошли, след като Ръдърфорд бе установил, че резервното копие не работи.