Ли Чайлд - Стражът

Ричър не остана очарован от възможността сървърът да се е озовал в завод за рециклиране. Той си представи компютри, разглобени на части. Или разтопени. Или пресовани. Или натрошени. Или превърнати в безполезен отпадък по какъвто и да било друг начин. Усещаше как вероятността да открие сървъра в работно състояние се стопява пред очите му, но това само улесняваше второто му решение. Ричър стигна до извода, че е напълно излишно да споделя наученото от Фишър за съдържанието на сървъра или за желанието на ФБР да го получи. Не и на този етап. Не и докато не се убедят, че сървърът все още е цял и невредим.

– Имаш прах по обувките си – отбеляза Сандс, когато Ричър се присъедини към нея и Ръдърфорд в асансьора. – И по крачолите. Сигурно си ходил в онази фабрика. Но още не е обед. Явно си подранил на срещата. Какво се случи? Какво те накара да промениш мнението си?

– Нищо не се случи – отвърна Ричър. – Отидох рано, както възнамерявах. Противникът се появи, както очаквах. Но този път дойде само един човек. И тя не остана много дълго.

– Защо само един човек? – попита Сандс. – И защо тя не е изчакала? Поне до уречения час, за да види дали ще налапаш въдицата. Не ми се струва никак логично.

– Може да е получила съобщение да се оттегли – предположи Ръдърфорд. – Като вчера. Може портиерът да е решил, че заминавам, и да ги е подвел неволно с някое съобщение.

– Звучи възможно – отвърна Ричър. – Но кой знае каква е причината за едно или друго събитие?

Икономисвай. Използвай отново. Рециклирай. Това бе мантра, която Ричър добре познаваше. Особено първите ѝ две части. Благодарение на майка си. Детството ѝ бе преминало в окупирана Франция по време на Втората световна война. Тогава не достигала не само храната, но и всички основни стоки. Дрехи. Обувки. Гориво. Ако нещо се скъсало, износело, счупело, изгубело или бъдело откраднато, нямало с какво да бъде заменено. Рециклирането бе съвсем друга история. То не играеше почти никаква роля във военните бази по света, в които бе израснал Ричър. Поне доколкото той самият знаеше. Възможно бе да му се бе отразило по някакъв невидим начин по време на четирите години в "Уест Пойнт", макар Ричър да не го бе забелязал. По онова време умът му бе зает със съвсем други неща. Затова представата му за процеса на рециклиране бе плод на собственото му въображение. Смяташе, че то се извършва в модерни заводи е високотехнологично оборудване, а процесът е автоматизиран. Може би дори роботизиран.

Реалността се оказа съвсем различна. Поне в депото за събиране на отпадъци, което градът използваше. То бе заобиколено от триметрова метална ограда, увенчана с бодлива тел. Доста традиционно решение. Операциите, извършвани зад нея, бяха по-скоро примитивни, отколкото модерни. Асфалтовият път описваше широк полукръг, леко издигнат в единия край и наклонен в другия, след което продължаваше към изхода. В центъра на този полукръг бяха разположени шест огромни контейнера за отпадъци без капаци. Те се срещаха в средата, но фигурата, която описваха, наподобяваше спици на колело. Във всеки контейнер се изхвърляха изделия от определен материал. Огромни надписи уточняваха вида. Първо бяха хартията и картонът. После стъклото. Черните метали. Цветните метали. Пластмасата. И накрая, всички останали отпадъци, попаднали тук по погрешка. Ричър предположи, че боклукчийските камиони пристигат, застават пред съответния контейнер и изсипват товара си. Височината, ширината, наклонът и радиусът на завоя най-вероятно бяха изчислени специално. Но Ричър откри един недостатък. Нямаше контейнер, предназначен за електроника.

Сандс спря микробуса между третия и четвъртия контейнер и Ричър слезе, за да огледа мястото. Не обърна внимание на контейнерите с хартия и стъкло и тъкмо се чудеше дали компютрите попадат в категория "Пластмаса" заради кутиите или "Метал" заради вътрешните части, когато чу глас. Мъжки. Който викаше по него.

– Ей! Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш право! Къде ти е разрешителното?

Мъжът бе изскочил от фургона до входа, скрит от погледите зад голяма купчина пръст. Фургонът явно служеше като офис или място, където човек да се крие от слънцето. Мъжът изглеждаше прехвърлил шейсетте, а лицето му бе загоряло и сбръчкано като орех. Ръцете му бяха съсухрени, вените и сухожилията им изпъкваха като въжета под кожата му. Посребрената му коса бе оредяла, но сплъстена на кичури, които стигаха до раменете му. Беше облечен в избелял син гащеризон с някакво лого на гърдите, но тялото му изглеждаше толкова мършаво, а платът на дрехите му – толкова корав, че сякаш гащеризонът го бе погълнал целия.