Ли Чайлд - Стражът

– И този някой съм аз, така ли? – попита Ричър.

– Не искам да прозвучи, все едно се заяждам, но трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.

– Да, определено. И друг път са се случвали подобни неща.

– Нима това трябва да ме успокои? Защото не само отвличането може да е инсценировка. Всеки път, когато влезеш в контакт с неизвестен противник, ти си винаги сам. Съвпадение ли е това? Или тайна среща?

Ричър се усмихна и извърна поглед.

– Какво? – попита Сандс. – Забавно ли ти се струва?

– Не. Има нещо странно в този град. Дали пък не е от водата? Първо ме взеха за застраховател. А сега ти си мислиш… какво? Ще се опитам да проследя логиката ти. Ако работя с похитителите, би трябвало да съм наемник. И то добър, защото тази операция се радва на солиден бюджет. Следователно вземам скъпо. И тайно се радвам на богатството си. Какво гласи твоята теория? Че всичко е измама? Че живея в разкошен апартамент в Манхатън и гардеробът ми е пълен е копринени костюми, а гаражът – с ферарита?

– Нима това звучи по-удивително от бивш майор, превърнал се в бездомник?

– Аз не съм бездомник.

– Значи си излъгал.

– Кога?

– Казал си на Ръсти, че нямаш дом. Че обикаляш страната. Една нощ тук, две там. Нямаш постоянен адрес.

– Точно така.

– С други думи, бездомник.

– Не. Положението ми е съвсем различно. То е като да си сам и да си самотен. Двете съвсем не са едно и също.

– Добре тогава. Да приемем, че си натрупал състояние като наемник. От това не следва, че си похарчил парите си за имоти, коли, дрехи. Подобна логика е грешна. Може изобщо да не си похарчил парите си. Може да си ги скрил в някоя банка на Каймановите острови. Или в хралупата на някое дърво. Или да си ги дарил на приют за котки.

– Така е, бих могъл. Но не съм го направил.

– Можеш ли да го докажеш?

– Как? Не мога да докажа нещо, което не се е случило или не съществува. Никой не може.

Сандс се облегна уморено на канапето.

– Помисли малко – каза ѝ Ричър. – Вярно, имам средствата и възможността. Но какъв е мотивът ми?

– Пари – отвърна тя.

– Парите не ме интересуват. Имам си достатъчно. Защо са ми още?

– Нищо ли не знаеш за човешката природа?

– Тръгнала си в грешна посока, Сара. В интерес на истината, аз имам мотив. И той е да предпазя Ръсти от опасност. Ти също можеш да се справиш с тази задача. Защо тогава не поемеш ти отговорността? Скриеш ли Ръсти на сигурно място, ще си тръгна още днес и никога няма да го видя отново.

– И след като ние с Ръсти няма да ти се пречкаме, ще отидеш при Томасино и ще го притиснеш.

– Виж, ако наистина не ми вярваш, говори с приятелите си в Бюрото. Кажи им да ме проверят.

– Направих го на петата минута, след като те срещнах. Моите хора не откриха нищо подозрително. Но какво означава това? Че казваш истината? Или че си прикрил умело следите си?

– Предполагам, че всичко се свежда до въпроса дали се опитвам да помогна на Ръсти, или да му навредя. Само времето ще покаже. В момента всичко зависи от това какво смяташ ти. А ти очевидно не вярваш, че съм на страната на лошите.

– Защо си толкова сигурен?

– Ти си умна жена. Очевидно е. Ако наистина смяташе, че съм наемен убиец, нямаше да го кажеш в лицето ми. Щеше да ми сипеш нещо в кафето и да ме упоиш при първа възможност. Или да ме застреляш, преди да навредя на твоя приятел.

– Интересна теория, която повдига още един въпрос. Кой ти донесе кафе току-що?

Ричър взе чашата си. Беше доста голяма. Може би двеста и петдесет милилитра. В началото бе пълна, а сега течността в нея едва достигаше една четвърт. Достатъчно ли бе останалото за една ефективна доза транквилант? За мъж с неговите габарити? Ричър не се чувстваше замаян. Не му се гадеше. Не чувстваше умора. Помириса останалото кафе. Не долови необичайна миризма. Всичко изглеждаше наред. От друга страна обаче, Ричър не бе кой знае какъв познавач на различните сортове кафе. Ароматите не го интересуваха. За него най-важно бе кафето да е силно.

– Подай ми чашата – каза Сандс.

Ричър остави чашата на масата и я плъзна към нея. Тя я взе и отпи.

– Пошегувах се за кафето – каза Сандс, наведе се и остави чашата.

И тогава Ричър видя защо полите на халата ѝ се разтваряха с такава лекота през целия ден. В джоба имаше нещо. И то тежко. Сандс извади пистолет от там. "Колт", 38-и калибър. Малък. Лек. Надежден. Тя плъзна предпазителя с десния си показалец.

– Това обаче не е шега. Не забравяй, че ти може да си по-едър, но аз съм по-бърза. Затова погледни ме в очите и ми кажи, че говориш истината.