Ли Чайлд - Стражът

– Знам го – намеси се Ръдърфорд. – Ако се вярва на рекламите, там правят най-добрите млечни шейкове в града.

– Пристигнах пръв – продължи Томасино. – Седнах и зачаках. Получих съобщение от шефа. Пишеше, че щял да закъснее, но аз да не се притеснявам, а да си поръчам. Така и направих, а след като храната ми дойде, получих ново съобщение. Шефът се извиняваше, че няма да успее. Когато приключих, поисках сметката, а сервитьорката отвърна, че всичко било от заведението. Попитах защо, а тя ми каза да изчакам минутка. Някой щял да дойде и да ми обясни. Появи се един едър дебел тип и седна срещу мен. Заяви, че винаги мога да се храня безплатно в ресторанта. В замяна на това обаче трябва да направя нещо за него. Винаги да се отбивам в заведението на път за депото за отпадъци. И да оставям камиона отключен.

– А ти какво направи? – попита Сандс.

– Опитах се да се измъкна. Оправдах се, че маршрутите ми варират, че не е удобно, понеже понякога закъснявам… такива неща.

– Но той не прие "не" за отговор.

– Показа ми снимка. На жена ми. Направена през предното стъкло на автомобил. Тя пресичаше улицата на път за работа. Колата бе ужасно близо до нея. Едва ли имаше повече от метър. Жена ми се бе обърнала към нея. Никога няма да забравя изражението ѝ. А то бе на неподправен ужас. Сякаш бе сигурна, че колата ще я прегази.

– Онзи тип каза ли нещо друго?

– Не се налагаше. Посланието му бе достатъчно ясно.

– И оттогава насам винаги спираш там на път за депото – довърши Ричър. – Без предупреждение ли се появяваш, или звъниш предварително?

– Просто се появявам. И оставам поне трийсет минути. Винаги паркирам камиона на определено място.

– Къде? ‘

– Отзад, точно до служебния паркинг, има малка тухлена сграда. Прилича на барака, склад или тоалетна. Там има контейнери за боклук, варели за използваната мазнина… На асфалта с жълти линии е очертано паркомясто. Трябва да оставя камиона на него.

– Колко врати има сградата?

– Само една. Точно там, където паркирам.

– Прозорци?

– Нито един.

– Вратата заключена ли е?

Томасино се замисли.

– Предполагам. Има катинар, и то голям.

– С други думи, докато ти се храниш безплатно в ресторанта, някой рови из камиона, взема всичко ценно и го заключва в онази барака?

Томасино сви рамене.

– Какво? – попита Ричър. – Още нещо ли има?

– Честно казано, не знам. Оказах се в ужасно положение. Нима ще изложа на опасност живота на жена ми заради купчина бракувана електроника? Заради неща, които хората са изхвърлили на боклука? Забъркан ли съм в рекет, в който участва и шефът ми? Не, не съм. Аз съм ни чул, ни видял. Влизам в ресторанта, хапвам и си тръгвам. Разтоварвам камиона в депото. Ако някой е откраднал нещо, докато камионът е бил навън, това е станало без мое знание.

– Ясно – каза Ръдърфорд. – Така можеш да отричаш с чиста съвест.

– С почти чиста – уточни Сандс.

– Чиста или не, отби ли се в ресторанта в деня, в който взе сървърите? – попита Ричър.

Томасино кимна.

– И когато разтовари в депото, тях вече ги нямаше, така ли?

– Предполагам – отвърна Томасино. – Все пак не правим описи, но си спомням онзи шкаф. Едва успях да го кача в камиона, но не си спомням да съм го свалял от там.

– Добре – каза Ричър. – Още един въпрос. Онзи тип от ресторанта. Собственикът. Който е имал снимка на жена ти. Как се казва?

– Чувал съм някои да го наричат Бъд – отвърна Томасино. – Но мисля, че истинското му име е Бъдник. Бил Бъдник. Преди време прочетох една статия във вестника, посветена на "Дебелия Фреди", и там споменаваха името му. Беше преди година, веднага след като купи ресторанта.

– Добре. Този Бъдник разговарял ли е с някога с теб относно това, което трябва да направиш, ако се появи някой и започне да ти задава въпроси за него?

– Не, нищо подобно. Разговарях с него само тогава.

– С други думи, ако се отбием в "Дебелия Фреди", за да опитаме млечните им шейкове например, Бъдник няма да ни очаква?

– Питате ме дали няма да го предупредя? Вижте, този мръсник заплаши жена ми. Не бих се изпикал на главата му, дори косата му да гори. Много ще се радвам, ако му отидете на гости. А още повече ще се радвам, ако го тикнете зад решетките. Само ви моля да не споменавате името ми.

– Как можем да споменем името ти, след като никога не сме те срещали? – отвърна Ричър.

Сандс отвори вратата, слезе от микробуса и направи знак на Томасино да я последва. Той се надигна от мястото си, но след секунда седна отново.