Ли Чайлд - Стражът

– За да покаже, че знае кой съм. За да спечели доверието ми. А може би за да ме заинтригува.

– Ами ако е капан? Не бива да ходиш!

– Телефонът в теб ли е? Можеш ли да провериш къде се намира това място?

Ръдърфорд почука няколко пъти по дисплея, плъзна пръсти обяви:

– Ричър! Не ходи там!

– Защо?

– Чувал съм за това място. Стара фабрика извън града. Изоставена е от години. Когато бях дете, се носеха какви ли не слухове… че който отиде там, никога не се връща. Така и не посмях да стъпя там.

Къщата на шпионите се оказа скрита зад висока стена. Стената бе иззидана от камъни на височина два метра и половина, а отгоре бе покрита с натрошено стъкло. Алеята за автомобили бе блокирана от масивна порта. От ковано желязо. Висока също два метра и половина. От онези, които се плъзгат настрани и следователно нямат панти. Нито пък две крила, които се събират в центъра. Следователно нямат и слаби места. Тази врата по-специално бе много семпла, без никакви орнаменти. Затова пък масивна, изработена от дебели стоманени пръти, разположени вертикално. Дизайнът ѝ напомняше на Ричър огромна решетка на улична шахта. През такава врата можеше да мине само танк. Стоманените пръти бяха разположени близо един до друг, но дете можеше да се провре все пак. На нивото на очите бе поставена табела, която подсилваше суровото въздействие от каменната ограда и желязната порта. Снимането забранено. Преминаването забранено. Никакви интервюта без предварителна уговорка.

Ръдърфорд посочи табелата.

– Сара май ще излезе права. Дали не трябваше да позвъним предварително?

Той свали прозореца и натисна бутона за повикване върху клавиатурата, монтирана върху една от колоните.

– Да? – попита женски глас след половин минута. Той прозвуча тихо и студено като гробовен шепот.

– Добро утро. Казвам се Ръсти Ръдърфорд. Мога ли да се срещна с господин Клостерман?

– Можете ли да четете, господин Ръдърфорд?

– Да

– Имате ли уговорена среща?

– Не.

– В такъв случай би трябвало да знаете, че не можете да се срещнете с господин Клостерман.

Ричър се наведе към отворения прозорец.

– В интерес на истината, не го знаем. На табелата пише, че трябва да си уговорим среща, за да вземем интервю. Ние не сме дошли за интервю, следователно не е необходимо да си уговаряме среща.

Последва кратка пауза.

– За какво сте дошли тогава? За днес няма планирани посещения.

– Разследваме случай, който може да представлява интерес за господин Клостерман. Значителен интерес. Свързан е с кореспонденцията на една журналистка и с документите за собственост на къщата.

– Моля, изчакайте. – Слабото електронно жужене подсказа на Ричър и Ръдърфорд, че жената е прекъснала връзката. Гласът ѝ прозвуча отново след три минути. – Господин Клостерман ще ви приеме. Когато вратата се отвори, влезте и продължете направо до официалния вход.

Когато Ричър и Ръсти влязоха вътре, пред погледа им се изправи стена от големи дървета, кипариси и чинари. Пространството вляво от тях бе пусто, незастроено, незалесено, заето единствено от рехави туфи трева. Къщата се издигаше вдясно. До нея бяха долепени гараж за две коли и дървена веранда, кацнала върху каменна основа, с бели стълбове, които да поддържат покрива ѝ. Останалата част от фасадата на къщата бе покрита с дървена облицовка – дълги хоризонтални дъски, боядисани в масленозелено. На приземния етаж имаше четири прозореца. Още четири на първия. Всичките с дървени капаци, разтворени до един, долепени до стената, боядисани в по-тъмен зелен нюанс. Покривът бе покрит с кремави дъски. На два метра над него, в далечния ляв ъгъл, стърчеше зидан комин.

Ръдърфорд продължи по алеята, която водеше към гаража, след което спря пред къщата и угаси двигателя. Ричър слезе. Ръдърфорд го последва; двамата заедно изкачиха трите стъпала и прекосиха верандата. Ричър почука на вратата. Отвори им жена, която наближаваше трийсетте. Беше облечена в черна рокля до коленете с бяла престилка, вързана отзад. Русата ѝ коса бе вдигната на кок. Беше слаба, имаше вид на недохранена, но се движеше с лекотата и грацията на балерина.

– Влезте, моля – покани ги тя. Именно нейния глас бяха чули Ричър и Ръсти по домофона. Спокоен и студен. Не можеше да има съмнение в това. – Мога ли да ви предложа нещо за пиене, господа? Чай с лед?

Двамата отказаха и жената ги поведе по тесен коридор. Подът бе застлан с плочи. Стените бяха украсени с фамилни портрети. Имаше четири врати – по две от всяка страна, изработени от светла дървесина. Нямаше ламперия, само тесни декоративни лайстни. Жената спря пред втората врата вдясно, почука, отвори и направи крачка встрани, за да пропусне Ричър и Ръдърфорд. Тя самата не ги последва, а остана отвън.