Ли Чайлд - Стражът

Но дали информацията си струваше живота на Тони Гарза? Или живота на Ръдърфорд?

Край барплота в кухнята на Мич стояха двама души освен Ричър. И двамата му бяха ужасно ядосани.

– Не мога да повярвам, че предложи да продадеш сървъра. – Ръдърфорд бе стиснал и двете си ръце в юмруци. – Нямаш право. Той не е твой. Освен това дори не знаем къде е. Само за някакви си десет хилядарки? "Цербер" струва сто пъти повече… Хиляда пъти повече.

– Не мога да повярвам, че обмисляш възможността да отидеш – каза Сандс и хвърли листчето на плота. – Това е капан. Очевидно е, че е капан. Как е възможно да не е?

Ричър отпи голяма глътка кафе.

– Добре. Първо, Ръсти. Не се притеснявай. Нямам никакво намерение да продавам компютъра ти. И, Сара, да. Почти сигурно е капан. Но понякога единственият начин да провериш дали печката е гореща е да я докоснеш.

Сандс впери поглед в него.

– Един умен човек ми го каза веднъж – обясни Ричър.

– Очевидно не си достатъчно умен, щом възнамеряваш да влезеш доброволно в капана.

– Никога не съм твърдял, че съм умен. Упорит може би. Понякога дори инатлив.

– Защо предложи да продадеш сървъра, след като нямаш такова намерение? – попита Ръдърфорд. – Смяташ да излъжем Клостерман? Не можем да го направим. Аз живея в този град. Репутацията ми е достатъчно опетнена…

– Никого няма да лъжем – отвърна Ричър. – Това беше тест, за да проверя колко важни са тези архиви за него. Или чувствителни. Или злепоставящи. Поисках сериозна сума и той се съгласи, без да му мигне окото. Това трябва да ни говори нещо. Ето още една причина. Да предположим, че Клостерман не е този, за когото се представя. Да предположим, че той стои зад убийството на Гарза и опита за отвличането ти. Нима искаш Клостерман да си помисли, че не желаеш да му сътрудничиш? Това ще му даде основания да ни остави живи.

– Ако искаш да останеш жив, защо възнамеряваш, при това напълно съзнателно, да влезеш в капана? – попита Сандс. – Да не си луд?

– Ни най-малко – отвърна Ричър. – И няма да влизам в никакъв капан. Най-добрият начин да се справиш с една засада е да отидеш пръв там. И аз ще направя точно това. Логистиката обаче не е най-важното в случая. Ти насочваш вниманието си в грешна посока. Погледни бележката.

Сандс взе листчето. Препрочете го бавно и го обърна от другата страна.

– Какво? Не виждам нищо.

– Първите две думи. Какво означават те?

– Ромео, Джулиет. Р и Дж. Ричър, Джак. Твоето име.

– Именно. Някой направи случая твърде личен. Аз не съм някакъв анонимен тип, случайно изпречил се на пътя им. Те се опитват да ме превърнат в мишена. Трябва да разберат, че допускат грешка.

Ричър остави колата на Марти на почти километър от фабриката и измина останалата част от пътя пеша. Движеше се бавно. Спираше често, но никога на едни и същи интервали. Не правеше крачка напред, преди да се увери, че никой не го следи. Че никой не го наблюдава. Часовникът в главата му показваше 10:45. Седемдесет и пет минути преди часа на срещата. Ричър би предпочел да разполага с повече време, но от опит съдеше, че седемдесет и пет минути са достатъчни. В девет от десет случая.

Когато изоставената сграда изникна пред погледа му, Ричър осъзна, че никакви истории за призраци не биха го спрели да дойде тук като дете. Както не биха спрели и брат му Джо. Тук имаше толкова много стоманени конструкции, по които да се катерят. Толкова много тайни кътчета и ниши. Толкова много места, на които да водят отчаяни сражения. И толкова много пространство, че да не спорят с други деца чия е тази територия.

Plus ça change… както казваше майка му. Колкото повече се променят нещата…

В мига, в който Ричър се промъкна през отвора, останал на мястото на висока дървена врата, разбра, че седемдесет и петте минути няма да му бъдат достатъчни. Не и този път. Бе попаднал на рядък случай, един от десет. Противникът вече бе тук, просто Ричър не успяваше да го види. Засега. Не успяваше да го чуе. Да го помирише. Но знаеше, че е тук. Някой го наблюдаваше. Ричър го усещаше. По гърба му сякаш запълзяха мравки. Това бе някакъв примитивен сигнален механизъм. Система за предупреждение, създадена и настроена от предците му преди милиони години. С тази разлика, че тогава те са ловували в гори, а не в изоставени фабрики. Но и в двата случая ставаше въпрос за схватки с хищници. И в двата случая усилията бяха насочени към това да не се превърнат в жертва. Да не бъдат изядени. Да оцелеят още един ден.