Ли Чайлд - Стражът

В стаята ги очакваше мъж. Висок, слаб, с буйна бяла коса. Така би изглеждал Айнщайн, ако бе работил в банка, помисли си Ричър. Мъжът изглеждаше седемдесетгодишен. Вероятно се бе родил по времето, когато е била построена къщата. Старецът остави вестника, надигна се от фотьойла и протегна ръка.

– Господин Ръдърфорд, аз съм Хенри Клостерман. За мен е удоволствие да се запознаем. Чувал съм за вас, разбира се, но не ви завиждам за ситуацията, в която се намирате. В миналото аз също работих за градската управа. Вече съм пенсионер. И се старая компанията ми да не участва в търгове за общински поръчки. Омръзна ми да ми броят всеки цент и да ме сочат с пръст. Представям си какво е да работиш за тях като техен служител. А вашият приятел?

– Ричър. – Ричър не протегна ръка. – Джак. Аз съм личен консултант на господин Ръдърфорд.

– Наистина ли? – възкликна Клостерман. – Колко интересно! Моля, господа, седнете.

Клостерман се отпусна в креслото. Ръдърфорд кацна на самия край на канапето с тънка дървена рамка и две декоративни възглавнички от туид. Ричър се настани до него с надеждата то да издържи тежестта му.

– Е, след като сте тук, с какво мога да ви помогна? – попита Клостерман.

– Както знаете – започна Ръдърфорд, – в момента разполагам с достатъчно свободно време. Опитвам се да го използвам по възможно най-добрия начин. Затова се заех с неща, които пренебрегвах, докато работех денонощно по време на хакерската атака срещу компютърната система. Сред тях е и един имейл. Всъщност имейл, последван от гласово съобщение. И двете получих от журналистка, която се интересуваше от вашия имот.

– Да, журналистката – сплете пръсти Клостерман. – Предполагам, че имате предвид Тони Гарза. Чухте ли за убийството ѝ? Ужасна трагедия!

– Чухме – отвърна Ръдърфорд. – Случилото се наистина е ужасно.

– Така е. Тони беше прекрасно момиче. Толкова талантливо… Толкова честно и почтено…

– Познавахте ли я?

– Разбира се, че я познавах. Тя работеше за мен. Всъщност аз я посъветвах да се свърже с вас. Надявах се да ѝ помогнете в проучванията.

– Които са свързани с вашия дом? – попита Ричър. – С необикновената му история?

– Не, за бога! – намръщи се Клостерман. – Това е излишно. Тази глупава история отдавна ми е омръзнала.

– Животът в шпионско гнездо от Студената война? От това би излязла страхотна история. Ако проблемът е в това, че ви е омръзнало да я разказвате, защо някой да не напише книга за нея? Очевидният избор е журналистка като Тони Гарза. Особено талантлива и почтена.

– От тази история не би излязла книга… по-скоро хайку. Няма достатъчно материал. А и това място едва ли може да се нарече гнездо. Шпионите са били само двама. Братя. Притежавали са къщата в продължение на осемнайсет месеца. На всичко отгоре изобщо не са се занимавали с шпионаж, докато са живели тук. Писали са учебник по математика. Бих искал обществеността да обърне внимание и на тези факти. Представете си, ако това място бе известно като Къщата на математиците. Тогава нямаше да ни обсаждат туристи след премиерата на всеки нов филм за Джеймс Бонд.

– Ако Гарза не е проучвала дома ви, какво тогава?

– Някои моменти от семейната ми история. Баща ми напуснал Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте години на миналия век. Предвидил как ще се развие политическата ситуация в страната и от всички места по света, незнайно защо, избрал Тенеси. Започнал собствен бизнес. Създал семейство. Занимавал се с най-различни неща. Но подробностите около първите му години в Щатите са доста оскъдни. Реших, че е дошло време да науча колкото е възможно повече и да го запиша, преди да е станало прекалено късно. Например къде е живял баща ми, преди да дойде тук. Кога точно е купил тази къща. Подозирам, че е имала друг собственик между него и шпионите, но искам да бъда сигурен. Искам да науча повече подробности. Включително чисто човешки. Чувал съм, че когато баща ми купил първата си къща, нямал никакви пари, нямало как да вземе и кредит, затова продал картина, която донесъл от Германия. Такива подробности лесно се губят, а аз искам да ги науча. Искам синът ми да знае. А също и неговият син… ако му се роди такъв.

– Звучи ми като мащабен семеен проект – каза Ричър. – Но не и като проект, заради който някой би загубил живота си. Сигурен ли сте, че зад тази история не се крие нещо друго? Заровено съкровище? Изгубеният кивот?

Изражението на Клостерман не трепна.

– Някой е убит заради моя проект ли? Кой?