Ли Чайлд - Стражът

– Тони Гарза.

– Не. Това е абсурдно. Откъде накъде смъртта ѝ ще има нещо общо с моя проект? Тони беше амбициозна. Работеше упорито. Но не само за мен. Тя беше подхванала поне дузина проекти. И получаваше пари затова… не само от мен. Тони Гарза се ровеше в най-различни нелицеприятни истории. Мечтаеше да направи кариера като разследваща журналистка в някой голям вестник, но това ми се струваше нереалистично. Останаха толкова малко национални вестници.

– Какви нелицеприятни истории? Споделяла ли е нещо?

– Нищо конкретно, но понякога Тони изпускаше едно-друго. Искаше да изкорени престъпността и корупцията. Мисля, че виждаше в мен бащинска фигура. Търсеше ме за съвет от време на време. Предупреждавах я да внимава. Неведнъж при това.

– Градът ви изглежда толкова приятен. Нима престъпността и корупцията са сериозен проблем тук?

– Не, но Тони Гарза живееше в Нашвил. Основната част от работата си вършеше именно там.

– Как я открихте, след като не е местна журналистка?

– Попаднах на името ѝ в интернет. Препоръчваха я в един форум по генеалогия.

– Ще потърсите ли някой да я смени? Или Тони Гарза довърши работата си по вашия проект?

– Предполагам, че ще трябва да я сменя. Досега все не намирах сили да го направя. Тони се справи със задачата си в общи линии, но въпреки това остава доста работа. Най-големият проблем е да се потвърдят всички дати. Затова тя искаше достъп до архивите на града. Затова се свърза и с вас, господин Ръдърфорд.

– Разбирам защо Тони Гарза е искала достъп до архивите – отвърна Ръдърфорд, – но не и защо се обърна към мен. Защо е решила, че мога да получа достъп до документите, които ви интересуват? Аз съм компютърен специалист, а не архивар…

– Доколкото знам, нещата са се развили по следния начин – каза Клостерман. – Тони се е свързала със служител в архивите, от когото е научила, че тестовият период на новата система е преминал неуспешно. Използвали твърде малка компютърна памет, но разбрали това едва насред самия процес на прехвърляне на данните. Започнали да събират средства за осигуряването на по-голяма памет. Копирали всичко, след което вие, като компютърен специалист, сте прехвърлили всичко на харддиск. Предполагам, че записите, които ме интересуват, все още са на него.

Ръдърфорд се замисли за момент.

– Сещам се кои дискове имате предвид. Да, аз ги взех наистина. Реших, че могат да свършат работа… на друго място.

– Знаете ли къде са в момента?

– Неточно. Но се опитвам да ги открия. Трябват ми… за нещо.

– Ако ги откриете, ще проверите ли дали записите, свързани с баща ми, са там?

– Не съм сигурен дали бих могъл да го направя – отвърна Ръдърфорд. – Тези записи са собственост на градските власти. Не знам дали…

– Става въпрос за документи отпреди седемдесет години – прекъсна го Клостерман. – Може би дори по-стари. Едва ли ще нарушим някакви правила за поверителност. А и, поне на теория, тези данни би трябвало да са обществено достъпни. Все пак те бяха част от традиционния архив на хартия преди пожара. Какво ще кажете?

Ръдърфорд не отговори.

– Мога ли да компенсирам усилията ви, ако за това става въпрос? – попита Клостерман. – Ще ги компенсирам щедро, стига да погледна документите. Търпението не е от най-големите ми добродетели, защото съм на възраст, а няма да стана по-млад.

Ръдърфорд помръдна неловко върху края на възглавничката.

– Не става въпрос…

– Времето е от ключово значение – обади се Ричър. – Ръсти трябва да свърши доста работа, за да се подготви за следващия етап от живота си. Знаете, предполагам, че времето на един компютърен специалист струва скъпо.

– Колко скъпо? – попита Клостерман.

– Десет хиляди долара. В брой.

Клостерман се изправи с усилие и протегна ръка.

– Казахте, че сте личен консултант, нали така, господин Ричър? Започвам да си мисля, че и аз имам нужда от такъв. Колко време ще ви трябва, за да откриете записите?

– Трудно е да се предвиди. Работим по въпроса. Ще се свържем с вас.

Ричър крачеше мълчаливо към колата. Имаше чувството, че е срещал Клостерман преди. В казарми. Барове. Затворнически килии. Офиси. Тъмни улички. Какви ли не места. По цял свят. Или просто бе срещал хора като Клостерман. Хора, които крият нещо, но си въобразяват, че са достатъчно умни, за да измислят нова лъжа на момента. За да прикрият следите си. Ричър не смяташе, че всяка дума, изречена от Клостерман, е лъжа. Бягството на баща му от Германия например. Или компанията, която е основал. Подобна информация лесно можеше да се провери и само глупак би излъгал за факти, които могат да бъдат открити за броени секунди. Но онази част за фамилната история намирисваше на лъжа. Как Клостерман искал да завещае на сина си летописа на своето семейство. Не. Най-вероятно някъде в семейния килер се криеше скелет. Нещо незаконно. Нещо неморално. Нещо, което Клостерман искаше да погребе дълбоко. Или да извърти на сто и осемдесет градуса. Нещо, което струваше десет хиляди долара. Купчината пари бяха едно…