Ли Чайлд - Стражът

Ричър се събуди точно в седем сутринта. До слуха му долиташе бавно равномерно дишане, съпроводено от леко похъркване откъм двата паравана. Той остана да полежи още половин час, като възпроизвеждаше в главата си любими китарни сола. После стана, включи ужасно сложната кафе машина на Мич и взе душ, докато тя съскаше, кипеше, къркореше… Четиринайсет минути по-късно Ричър излезе от банята все така небръснат, но с мокра коса и завари Сандс, кацнала на висок стол край барплота. Беше облечена със същата тениска като вчера и отпиваше кафе от най-обикновена бяла порцеланова чаша. Когато видя Ричър, стана и му наля кафе, а след минута наля и на Ръдърфорд, който се появи иззад паравана, като търкаше очи в движение.

Сандс предложи да звъннат предварително в Къщата на шпионите и да си уговорят среща. Смяташе, че това е възпитано. И практично. Защото така ще бъдат сигурни, че в къщата ще има някой. И ще избегнат напразното пътуване до там и обратно. Както и риска при вида на Ричър някой притеснен съсед да звънне в полицията. Ричър не бе съгласен. Опитът му подсказваше, че изненадата носи предимство. Той предпочиташе да почука на нечия врата в четири сутринта, както агентите на КГБ са правили някога. Дори къщата да бе празна, пътуването до там нямаше да бъде загуба на време. Много по-лесно е да претърсиш нечий дом, когато собствениците отсъстват.

Ръдърфорд бе твърде сънен, за да добави аргументи към позицията на едната или другата страна, затова накрая тримата решиха Ричър да отиде неканен в Къщата на шпионите, а Сандс да остане в апартамента и да се опита да открие как градската управа процедира с бракуваното компютърно оборудване. Тя все още хранеше надеждата да открият сървърите, които Ръдърфорд бе изхвърлил, и да забогатеят. Ричър изпи още една чаша кафе, след което се надигна от мястото си.

– Чакай! – спря го Ръдърфорд и също стана от стола си. – Ще дойда с теб. Дай ми две минути да се облека.

– Не искаш ли да останеш и да помогнеш на Сара? – попита Ричър.

Ръдърфорд поклати глава.

– Няма смисъл. Никой няма да разговаря с мен. А и Сара умее да бъде убедителна. Аз пък винаги съм искал да видя Къщата на шпионите отвътре.

– Защо? Няма да видиш истински шпиони, които пишат тайни кодове с невидимо мастило. Това е най-обикновена къща.

– Знам, но въпреки това искам да я видя.

Ричър седна и изпи още една чаша кафе, докато Ръдърфорд подбираше дрехите си и се преобличаше зад паравана. Ръсти се върна със същия панталон като предишния ден и същия модел тениска, но в различен цвят. Ричър се изправи и взе ключа за колата на Марти.

– Знаеш ли какво? – каза Ръдърфорд. – Защо не вземем моята кола?

– Сега разбирам – усмихна се Ричър. – Къщата на шпионите съвсем не те интересува. Искаш да провериш дали съм докарал колата ти невредима.

– Че кой може да ме обвини за това? – отвърна Ръдърфорд. – Обичам тази кола. А и тя е уникална и незаменима.

Когато слязоха в подземния гараж, Ричър изчака Ръдърфорд да обиколи фолксвагена и да огледа всеки сантиметър от боята. После коленичи до дясната врата и надникна отдолу.

– Какво правиш? – попита Ръдърфорд. – Да не си прегазил нещо? Кажи ми, че не си блъснал елен!

– Търся устройства за проследяване – обясни му Ричър. – Провери от твоята страна. Под колата. Покрай праговете. Под калниците. Навсякъде, където може да се постави магнит.

– Но нали провери вчера? И откри предавател. Нали каза, че си го махнал?

– Служих в армията цели тринайсет години, Ръсти. А там се учим да проверяваме. И когато приключим проверката, да проверим отново. Така правим.

Ръдърфорд сви рамене и огледа колата от край до край. Остана с празни ръце.

– От моята страна няма нищо. Ти откри ли нещо?

Ричър се приведе над предния капак и протегна ръка.

– Още един предавател. Същия като вчерашния. Поставен на същото място. Вървеше в комплект с това. – Ричър показа на Ръсти листче хартия. – Магнитът го придържаше към бронята.

Ръдърфорд взе листчето и го прочете на глас:

– Ромео, Джулиет и някакви числа… осем камбанки… Какво означава това?

– Ромео, Джулиет е Р и Дж според фонетичната азбука на НАТО. Моите инициали в реда, който военните използват. Ричър, Джак.

– Ясно – отвърна Ръдърфорд. – А числата? Може да са координати… Но какво означават тогава осемте камбанки?

– Дванайсет на обед според системата, използвана от военноморските сили.

– Възможно ли е някой да иска да отидеш някъде в дванайсет на обед? Но защо е написал бележката по този начин?