Ли Чайлд - Стражът

– Смяташ, че те шпионира ли?

– Май никога не си живял в малък град – усмихна се Рул, но лицето ѝ бързо помръкна. – Разбира се, че ме шпионира. Тук всеки шпионира всекиго. Може би не по начина, който си представяш, но все пак… Заповядай – каза тя и подаде на Ричър голям плик. – Това е за теб.

– Какво е? – попита той.

Пликът не беше надписан. Нямаше адрес, печат или етикет.

– Материалите по случая. Или по-точно, копия. Случаят с убийството на онази журналистка, за която ме пита.

– Защо ми ги даваш?

– Защото ми дойде до гуша. Случилото се с нея е ужасно, а никой в управлението не си мърда пръста. Ти си бил военен полицай. Демонстрира добра интуиция по отношение на онзи боклук, приятеля на Холи. Може да откриеш нещо. Да помогнеш на справедливостта да възтържествува. Името на жертвата е Тони Гарза. Не съм чувала Гудиър да го произнася на глас.

Полицейските фотографии на убитата журналистка лежаха в плика, а пликът лежеше под стелката на предната дясна седалка в колата на Марти. Винаги съществуваше вероятността някой пътен полицай да спре Ричър за проверка, а той не искаше ченгето да забележи плика и да започне да задава въпроси. Но макар да бе скрил снимките, онова, което те бяха запечатали, продължаваше да измъчва съзнанието му, докато шофираше. Фактът, че ги бе видял, нямаше никакво значение за Тони Гарза. Тя си оставаше все така мъртва. За Ричър обаче имаше значение. Той не изключваше възможността именно убийците на Гарза да преследват Ръдърфорд. Или най-малкото, хора от тяхната организация. След като Ричър се бе уверил на каква жестокост са способни те, не биваше да оставя Ръдърфорд сам.

Сандс отвори на Ричър, когато той почука на вратата на апартамента. Тя бе изсушила и сресала косата си и бе облякла спортен клин и широка светлорозова копринена блуза.

– Всичко наред ли е? – попита Сандс. – Рул защо искаше да се срещне с теб?

– Имаше информация за мен. Искаше да поговорим на четири очи. Като ченге с ченге… бивше ченге. Във връзка с един случай, за който я разпитвах по-рано.

– Информацията полезна ли беше?

– Не бих я нарекъл полезна, но хвърля допълнителна светлина върху станалото.

Ръдърфорд седеше в кухнята пред лаптопа, чиято батерия очевидно не бе в добро състояние, тъй като кабелът му бе включен в контакта.

– Това нещо работи ли? – попита Ричър. – Трябва да намериш онзи имейл, който Тони Гарза, журналистката, ти е изпратила.

Ръдърфорд затрака по клавиатурата и след минутка подкани Ричър да погледне екрана.

– Ето го – обяви Ръдърфорд. – Както казах, тя се интересуваше от архива на сделките с недвижими имоти. И по-конкретно, от един адрес. Но не спомена името на собственика.

– А второто съобщение? – попита Ричър.

Ръдърфорд поклати глава.

– Беше го оставила на гласовата поща. Изтрих го веднага щом го прослушах.

– Имаш ли адреса на въпросния имот? Сградата още ли е там? Ако някой живее там, бих искал да му отида на гости. Още утре сутринта.

– Сутринта трябва да се заемем с издирването на сървърите – обади се Сандс.

– Ще видя какво мога да открия – отвърна Ръдърфорд. – Дайте ми две минути. – Той въведе някакви команди, извика на екрана разни карти, влезе в няколко бази данни и накрая обяви: – Да, къщата си стои на мястото. Оказа се доста известна. Или прочута. За пръв път виждам адреса ѝ. Винаги съм я знаел с името, с което я наричат местните. Къщата на шпионите. През петдесетте години в нея са живели двама съветски агенти. В момента е собственост на бизнесмен на име Хенри Клостерман.

Апартаментът на Мич имаше две спални, но тази вечер в него имаше още двама души освен Ричър. Всъщност Ричър смяташе, че да се нарекат спални кътовете за спане е твърде голямо преувеличение. Те нямаха нито врати, нито прозорци. Нито дори стени. От останалата част на апартамента ги отделяха два дървени паравана, които едва стигаха до брадичката на Ричър. Той дори не си направи труда да погледне леглата, защото не се съмняваше, че ще се окажат прекалено къси. Най-добре да остави Сандс и Ръдърфорд да ги използват. Ричър можеше да спи на канапето. Разбира се, това щеше да го лиши от обичайната практика да глади дрехите си, като ги поставя под матрака. От гледна точка на сигурността обаче бе за предпочитане да спи на канапето. Ако някой случайно откриеше скривалището им, Ричър първи щеше да посрещне натрапниците. Ако, разбира се, разбиеха вратата.