Ли Чайлд - Стражът

Ричър започна да се изкачва по стълбището, като стъпваше възможно най-близо до стената, където то би трябвало да е най-здраво. Вземаше стъпалата едно по едно, като ги проверяваше внимателно, преди да прехвърли цялата си тежест върху всяко от тях. Така се добра до площадката на върха, която водеше до люк, през който да излезе на покрива. Ричър прехвърли през него бутилките с вода, а след тях и тубата с бензин. Накрая се провря и той самият. Покривът бе гладък. Вероятно някога е бил покрит с ламарина, която да го направи водоустойчив, а също и да предпази сградата от жарките лъчи на лятното слънце. Сега повърхността бе потъмняла и боята падаше на люспи. Покривът беше осеян с листа, клонки и всевъзможни боклуци, които вятърът бе довял. Повечето от тях бяха струпани в подножието на ниската стена, която го опасваше. Самата стена бе висока около деветдесет сантиметра. Прилича на крепостен вал на миниатюрен замък, помисли си Ричър. Той имаше намерението да я използва именно в такава роля.

Ричър прекоси покрива до задния му край, който се намираше близо до съседната сграда, извади шест бутилки от стека, изля водата и ги напълни с бензин. Наряза две тениски на ивици и ги напъха в бутилките, като остави достатъчно плат да виси отвън. Накрая подреди бутилките в основата на стената и извади от джоба си една от запалките.

В плана на Ричър липсваше само един елемент. Мишена. Той седна и зачака. В прохода между двете сгради не се появи кола. Ричър започваше да се тревожи, че всичките му усилия са отишли напразно. Отиде до другия край на покрива, откъм стълба с рекламата на "Студебейкър", и огледа шосето. Пустота. Изведнъж – на близо четиристотин метра в далечината – като че ли проблесна нещо. А може би просто му се бе сторило. Ричър не бе сигурен. Той продължи да наблюдава пътя с надеждата блясъкът да се появи отново и тогава чу шум от автомобилен двигател. Някой идваше, но от другата посока. Товарен микробус. Движеше се бързо и подскачаше по шосето. Зад волана седеше може би водопроводчик, който няма търпение да се прибере у дома след тежък ден. Или електротехник. Или просто някой пияница.

Микробусът намали и фаровете му осветиха познат силует, спотаил се под моста. Синята тойота. Тя го бе проследила. Но пътниците в нея като че ли нямаха намерение да установяват контакт с Ричър. А само да го наблюдават. Да разберат къде отива. Да го следят достатъчно отблизо, за да видят, ако смени колата или се качи при някого. Бяха прекалено далече, за да може Ричър да подпали тойотата. Затова той продължи да наблюдава и да обмисля възможностите да промени тактиката. Да скъси разстоянието.

Изминаха пет минути. Пътниците в тойотата не помръдваха. Тогава телефонът на Ричър завибрира. Бе получил ново съобщение. Пак от Ръдърфорд. Пак със същото съдържание. В безопасност. Това означаваше, че Ричър също може да се върне в града. Да остави тойотата да го последва. Да се влачи подире му, водена от електронния предавател. Хората в нея щяха да изпратят на шефовете си скучен, безобиден доклад, който да не пропусне нито една подробност от вечерта на Ричър. На него обаче тази идея не му допадна. Когато изпращаше послание, Ричър държеше то да бъде ясно и недвусмислено. Някой бе пуснал шестима души подире му. Щеше да е добре да завърши деня, като изпрати в болница поне двама от тях.

Ричър прибра запалката в джоба си и изля бензина от бутилките. Спусна се по стълбите в автосалона, прекоси помещението и се озова пред вратата в средата на отсрещната стена. Тя водеше към коридор с друга врата в далечния край, плюс още една врата отляво и две отдясно. Предвид възрастта на сградата Ричър предположи, че зад вратата отляво се намират външен офис, предназначен за секретарка, и вътрешен, използван от управителя на автосалона. Или от собственика. И двете помещения бяха празни. Първата врата отдясно водеше до малка кухня, в която нямаше никакви уреди, само евтин пластмасов плот с достатъчно място за приготвянето на напитки и сандвичи. Втората отвеждаше до две тоалетни с килер между тях, използван някога от чистачките. В него имаше метла, парцал за под, кофа. Ролки кухненска хартия, шише белина и препарат за почистване на пода. Ричър продължи към вратата в края на коридора. Зад нея се намираше последното помещение в сградата. То бе огромно, с ролетни врати отстрани и канали за автомобили, вкопани в земята, но без подемници или достатъчно място за компресор и инструменти. Тук са мили и лъскали колите, преди да ги изложат в салона, помисли си Ричър. Или са ги приготвяли, преди да ги предадат на новите собственици. До една от стените имаше метален шкаф. Ричър го отвори с усилие и откри туба е паста за миене на ръце, отдавна изсъхнала. Кутия полираща вакса за автомобил. Друга кутия с паста за избелване на автомобилни гуми с бял кант. Шише течен перилен препарат. Концентрат за премахване на катран. Течност за миене на прозорци. Ричър отвори шишето и помириса съдържанието му. Кимна доволно. Върна се в килера и взе белината. Време бе да покаже какво си спомня от уроците по химия в гимназията.