Ли Чайлд - Стражът

– Ръсти, трябва да поговорим за нещо сериозно. Хората, които те преследват, налапаха въдицата за пътуването ти до летището и не пропуснаха да се появят в подземния паркинг. Но не се възползваха от възможността да ти устроят засада там. Постъпиха правилно предвид обстоятелствата. Вместо това поставиха проследяващо устройство на колата ти.

– Но аз нямам намерение да ходя до летището – отвърна Ръдърфорд, постави чашите на масичката за кафе и седна на другото канапе. – Какво ще правят, ако колата ми не помръдне от мястото си?

– Нямам представа. Зависи от търпението им. И от това колко спешен е проблемът, който се опитват да решат. Предполагам, че няма да се забавят и ще дойдат да те потърсят. Можем да го избегнем, ако разберем какво искат. Насочи цялото си внимание към отговора на този въпрос.

Ръдърфорд поклати глава.

– Вече ти казах. Не притежавам нищо, което някой би могъл да пожелае.

– Възможните сценарии са два – продължи Ричър. – Притежаваш нещо, но не го осъзнаваш. Или те смятат, че е у теб, а то не е. С първия случай можем да се справим. Вторият ни изправя пред по-сериозно предизвикателство. Затова чуй какво искам да направиш. Изпий си кафето. А после легни на канапето. Затвори очи. Избери си един ден. Да речем, понеделника от седмицата, преди да започне онази история с блокираните компютри и искането за откуп. Разкажи ми всичко, което си направил от мига, когато си отворил очи сутринта. Не пропускай нито една подробност, колкото и банална да ти се струва. Човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.

– Добре – отвърна Ръдърфорд, допи си кафето, събу обувките си и вдигна крака върху една от възглавниците на канапето. – Ще се опитам, но не съм сигурен дали ще помогне.

– Трябва да се фокусираш – каза Ричър. – Не бива да се разсейваш, затова изключи телефона.

В този момент телефонът на Ръдърфорд иззвъня.

– Не му обръщай внимание – посъветва го Ричър.

Ръдърфорд обаче вече изваждаше апарата от джоба си. Погледна дисплея и го показа на Ричър. На него пишеше: Портиер.

– Казах му да не те безпокои – отвърна Ричър. – Не вдигай.

– Не мога. Ами ако идва някой от онези типове? Ти сам каза, че ще дойдат рано или късно. Ами ако се опитва да ме предупреди? Трябва да вдигна.

Ръдърфорд включи високоговорителя и постави телефона на масата.

– Господин Ръдърфорд? Извинявам се за безпокойството. Знам, че не се чувствате добре. Но съм длъжен да ви предупредя. Търси ви една жена. Опитах се да я спра, но тя просто ме подмина и сега се качва. Много се ядоса, когато ѝ казах, че не може да ви види…

Ръдърфорд затвори телефона, отиде до вратата и долепи око до шпионката.

– Няма никой… Все още. Сигурно е някоя от жените, които видяхме вчера. Може би онази, която наблюдаваше сградата. Сигурно е разбрала в кой апартамент живея. Идва за мен. Какво ще правим?

– Не е нужно да правим каквото и да било – отвърна Ричър. – Никой не знае, че сме тук.

– Така е. – Ръдърфорд си пое дълбоко дъх. – Ще си стоим тихичко и ще я изчакаме да си тръгне.

– Ще избегнем конфронтация в ограничено обществено пространство. Ще внесем дезинформация в процеса им на вземане на решения. Две ползи без никакви усилия от наша страна.

– Добре, да го направим. – Ръдърфорд обърна гръб на вратата, но миг по-късно на лицето му се изписа тревога. – Чакай малко! Ами ако влезе вътре? Може да използва шперц и да отключи.

– И това ни устройва. Ще се присъединим към нея, ще ѝ зададем някои въпроси. Освен това ще разполагаме с идеалното прикритие. Слязъл си да изхвърлиш някакъв боклук и си заварил крадец в апартамента си. Всъщност крадла. Опитала се да избяга, подхлъзнала се, ударила си главата… Истинска трагедия, но се случват и такива неща, особено с хората, тръгнали по лош път.

– Не можем… Шшшт! Някой идва. – Ръдърфорд долепи око до шпионката. – Но това е… О, боже!

Той отвори вратата и излезе навън по чорапи. Ричър видя непозната жена в другия край на коридора. Тя беше с гръб към тях и посягаше към звънеца на Ръдърфорд. Косата ѝ имаше същия цвят като на жената от тойотата. И същата дължина. Двете не се отличаваха и на ръст. Но дрехите им бяха различни. Непознатата носеше светлосив костюм. Освен това Ричър бе сигурен, че никога не е виждал лицето ѝ.

– Сара! – възкликна Ръдърфорд и разпери ръце. – Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?

– Тревожех се за теб. – Жената притисна Ръдърфорд в толкова здрава прегръдка, сякаш се канеше да счупи гръбнака му. – Спря да ми звъниш. Не отговаряш на обажданията ми. Оставих ти куп съобщения. После разбрах какво се е случило с работата ти.