Ли Чайлд - Стражът

– Добри новини – каза Ричър, хвана портиера за ръцете и го изправи на крака, след което извади малкия нож и освободи ръцете му. – Фалшива тревога. Няма никаква заплаха за господин Ръдърфорд. Не и днес. Той е в безопасност. Засега. Само не се чувства много добре. Току-що ми позвъни. Отново отлага пътуването. Ще остане в апартамента няколко дни, докато се почувства по-добре. Не иска никакви посетители, не иска никой да го безпокои. Ще се кача да проверя дали има нужда от нещо, след което ще се върна в Нашвил. Беше ми приятно да се запознаем. Продължавай да работиш все така добре.

Ричър предположи, че ако съседът на Ръдърфорд прекарва половин година по круизи, би трябвало да е по-възрастен. Пенсионер. С достатъчно свободно време. Който години наред бе трупал какви ли не вещи… боклуци. Ричър си представи апартамента му пълен с евтини безвкусни мебели. Завеси на цветя. Снимки на деца. Вероятно и на внуци. Но когато Ръдърфорд отвори вратата и отстъпи крачка назад, Ричър видя просторно, почти празно помещение. Всички преградни стени бяха премахнати, останалите бяха боядисани в бяло. Подът бе покрит с лъскав бледосив цимент, който бе в същия цвят като кухненските плотове. Алуминиеви щори, нагласени под такъв ъгъл, че да пропускат следобедното слънце, покриваха прозорците. Масичката за кафе имаше стъклен плот с овална форма, кацнал върху извита дървена опора вместо върху класически крака. Останалите мебели бяха изцяло от хром и черна кожа. Ричър бе виждал снимки на подобни жилища в интериорно списание, посветено на дизайнерите от средата на миналия век. Шкафове от масивна орехова дървесина отделяха една трета от помещението. Върху триножник от черно дърво бе поставен предмет, който приличаше на огромно метално яйце. Имаше и рафтове от светла дървесина, чиято дължина изглеждаше напълно случайна на пръв поглед, но Ричър не се съмняваше, че е изчислена с точност до милиметър, за да създаде някакъв ефект. Те сякаш се рееха във въздуха в непосредствена близост до стената, тъй като не се виждаха никакви скоби, подпори и прочие. Върху тях бе наредена необичайна колекция от най-различни предмети. Нищо чудно хората, които ги продават, да ги наричаха предмееети.

– Какво мислиш? – попита Ръдърфорд.

– Не знам – отвърна Ричър. – Това дом ли е или шоурум?

– Дом. Мич живее тук от години. Макар да има още две жилища. Апартаментът невинаги е изглеждал така. Той направи мащабен ремонт миналата година. Купи някои доста интересни неща. Виждаш ли това? – Ръдърфорд посочи яйцето. – Идва от фабрика за електрически крушки в Германия. Използвали са го, за да тестват качеството на вакуума. Сега Мич го използва, за да си държи уискито. – Ръдърфорд отиде до яйцето и отвори страничната вратичка в предната му част. Вътре имаше четири кристални гарафи, пълни със златиста течност, и осем масивни чаши. – Помисли си хубаво, преди да си налееш. Най-евтиното уиски тук струва двайсет бона бутилката.

– Предпочитам кафе – отвърна Ричър. – Стига твоят приятел да има нещо толкова банално.

– Аз също бих изпил една чаша – присъедини се Ръдърфорд, който отиде до кухненския бокс и отвори стенен шкаф с голяма лъскава машина за кафе с множество копчета, кранове и лостове. – Стига да разбера как работи това чудо.

Ричър пристъпи към центъра на помещението.

– Не спомена ли, че разполагаш с ключове, за да поливаш цветята на твоя приятел?

– Точно така – кимна Ръдърфорд.

– Какво е станало? Да не би да си забравил да го правиш? И те са умрели.

– Не, разбира се, че не. Мич ще ме убие. Те са ей там, на полицата.

Ръдърфорд посочи три миниатюрни саксии вляво от прозореца на дневната. Във всяка от тях имаше сбръчкано стъбълце, наподобяващо умалено умиращо дърво.

– Тези неща живи ли са? – възкликна Ричър.

– Двете отстрани са на повече от сто години. Онова по средата е по-младо. Мисля, че Мич спомена шейсет години. Тези растения идват от една гора в подножието на планината Фуджи в Япония. Това е единственото място в света, където растат. Едно и също семейство се грижи за тях от много поколения.

– Приятелят ти има интересен вкус. С какво се занимава?

– С компютри, като мен. – Ръдърфорд се замисли и на лицето му се изписа искрена тъга. – Но неговата идея за един милион долара проработи. За разлика от онзи боклук, на който възлагах всичките си надежди.

Ричър се настани на едно канапе и зачака Ръдърфорд да разгадае как работи машината за кафе.