Ли Чайлд - Стражът

– Какво е лудит?

– Противник на прогреса. Особено на прогреса, свързан с нови технологии. Името идва от един англичанин, Нед Луд, чиито последователи започнали да чупят машини през осемнайсети век.

– Ти луд ли си? Изобщо не ми пука за някакъв англичанин от осемнайсети век! Освен това нямам нищо против прогреса.

– Защо тогава не искаш компютрите на градската администрация да заработят отново? Защо предпочиташ да останат изключени?

Холи поклати глава.

– Нещо си се объркал. Аз съм сервитьорка в ресторант. Нашият компютър работи отлично. Какво ме интересуват компютрите на общината?

– Онези отрепки, които ми изпрати снощи, определено се интересуваха от тях. Предположих, че споделяш интереса им.

– Какви отрепки? Нямам нищо общо с тях!

– Разбира се, че имаш. Те са твои приятели. Или приятели на твоя приятел.

– Нямам приятел.

– Значи са твои приятели.

– Не са.

– Добре. Нека ти задам един въпрос. Колко пъти смяташ, че са ме вземали за застрахователен агент? Имам предвид до снощи.

Холи не отговори.

– Нито веднъж – отвърна Ричър. – За целия ми живот. А вчера ме сбъркаха два пъти за половин час. Първо ти. После те. Ти имаше причина. Видя ме в компанията на истинския застраховател.

Холи продължи да мълчи.

– Онези отрепки също имаха причина – продължи Ричър. – Макар и различна.

Холи не отговори.

– Решили са, че съм застраховател, защото ти си им казала така. Те не ме видяха да слизам от колата на истинския застраховател, а и, честно казано, не ми се сториха достатъчно умни, за да стигнат сами до този извод. Въпреки че изводът е грешен. Съгласни ли сме поне за това?

– Предполагам – отвърна Холи.

– Всички в града знаят, че застрахователната компания ще плати откупа и ще се погрижи компютрите да заработят отново. Онези глупаци искаха застрахователите да зарежат случая. Това означава, че ти искаш застрахователите да зарежат случая. Което означава, че ти искаш компютрите да останат блокирани. Защо?

Холи не отговори.

– Добре – каза Ричър. – Да разгледаме ситуацията от друг ъгъл. Кога арестуваха приятеля ти за последен път?

Холи облещи очи.

– Казах ти вече, нямам приятел.

– Да, каза ми.

Тя поклати глава и сведе поглед.

– Пушиш ли, Холи?

Сервитьорката хвърли поглед към пепелника на масата.

– Понякога. След работа. Когато съм имала тежък ден.

– Носиш ли грим в ресторанта?

Холи кимна.

– Защо тогава по нито един от тези фасове няма следи от червило?

Холи прехапа долната си устна за миг.

– Защото пуша, след като се прибера у дома и сваля грима си. Обличам си пижама и изпушвам една цигара, преди да си легна. Помага ми да се отпусна. Помага ми да заспя.

– Не ти вярвам. Мисля, че цигарите са на твоя приятел. Мисля, че той си седи тук, на чист въздух, и пуши, докато ти си скъсваш задника от бачкане, за да задоволяваш вредните му навици.

– Не. Той не… – Холи поклати глава. – Казах ти. Нямам…

Вратата се отвори и навън излезе мъж, който блъсна Холи настрани. Беше висок над метър и осемдесет и пет, слаб, с бледо лице, покрито с набола рижава брада. Мазната му коса бе вързана на опашка, която се поклащаше между лопатките му. Бе облечен в безформени торбести джинси, покрити с апликации на анимационни герои, а мърлявата му тениска вероятно някога е била бяла.

– Стига си задавал въпроси – каза той и пристъпи тромаво напред.

Очите му бяха присвити, сякаш трудно понасяше слънчевата светлина. Направи още една крачка, взе един от металните столове и го размаха пред себе си като звероукротител, който дресира лъв.

– Затваряй си устата. И се махай.

– Как се казваш? – попита Ричър.

Мъжът не отговори.

– Зададох ти елементарен въпрос. Повечето хора научават отговора му, преди да тръгнат на детска градина. Някои дори могат да го напишат. Но ако ти трябва повече време, двамата с Холи можем да влезем вътре. Тя ще ми направи кафе и ще си поговорим.

– Казвам се Боб.

– Добре – отвърна Ричър. – Предполагам, че лъжеш, но Боб не е по-лошо от останалите имена, затова ще го приема. А сега, Боб, навън ли искаш да разговаряме? Мислех, че ще влезем вътре и ще проверим дали някой е оставил отворени вратите на гардероба.

Боб хвърли поглед към Холи.

– Макар да ми се струва, че малко слънчева светлина ще ти се отрази добре, ще ти предложа сделка. Отговори ми честно на един въпрос и няма да пъхна нито една част от този стол в нито една част от твоето тяло.

Боб не отговори.