Ли Чайлд - Стражът

Ричър си го представи току-що застроен. Разположен на два-три километра от града. Една ниска правоъгълна къща след друга. Един правоъгълен парцел след друг. Разположени в решетка от улици, които се пресичат под прав ъгъл. Построени сред заобикалящите ги ниви по време на следвоенния бум, когато към града бяха потекли реки от пари. Къщите лесно можеха да бъдат объркани, особено като нови. Дори сега човек лесно можеше да сбърка адреса въпреки дребните различия, появили се през годините. Някои къщи имаха по-нова боя. Други имаха по-зелени морави. А собствениците на трети се бяха отказали да правят каквито и да било усилия в областта на бояджийството или градинарството.

Ричър тръгна по уличката, която водеше до съседната на Холи къща. Той обаче не бе сгрешил адреса. Действаше напълно съзнателно. Заради предната врата на Холи. Тя бе от най-лошия вид, от полицейска гледна точка поне. Нямаше прозорци и човек не можеше да надзърне отвън. Но пък имаше шпионка и всеки вътре можеше да види какво става навън. Освен това бе изработена от дървени панели. При това толкова тънки, че не предлагаха никаква сигурност. Ритникът на Ричър можеше да ги избие за една секунда. И вратата щеше да отлети назад толкова далече, колкото се простира коридорът. Но този тип врати имаха едно предимство за евентуалните защитници, барикадирали се в къщата. Да, вратата можеше да се отвори много лесно, но това бе излишно. Хората вътре можеха да стрелят направо през нея. Една пушка щеше да им свърши чудесна работа. Не че Ричър очакваше сервитьорка като Холи да дебне в коридора с двуцевка в ръце. Но пък човек може да загине именно от онова, което не очаква.

В дома на съседите като че ли нямаше никого. Ричър позвъни отново и зачака. Възрастните хора или малките деца не можеха да се отзоват толкова бързо на позвъняването му. Когато се убеди, че вътре няма никого, Ричър заобиколи покрай гаража, избра по-здрав участък от оградата и се прехвърли в задния двор на Холи.

По всичко изглеждаше, че някой бе възлагал големи надежди на това място. Някога. Много отдавна. Приблизително половината площ бе заета от морава с вълнообразна форма, оградена от стари тухли. Мазилката между тях бе напукана и ронлива, а тревата бе пожълтяла и изсъхнала. В далечния ъгъл се издигаше скелет на дървена беседка. Ричър предположи, че преди години тя е била любимо място за почивка. Място, където човек да поседне с чаша вино в ръка. Място, където да намери малко романтика. Сега дори къпините, прорасли по беседката, бяха жълти и сбръчкани. Парапетът бе счупен на няколко места. А една от веригите, които придържаха люлката, бе скъсана.

Останалата част от двора бе застлана с каменни плочи, които от месеци не бяха виждали метла. Имаше и кръгла метална маса, боядисана в зелено, пепелник, пълен с фасове, и два стола. Всичко това бе разположено непосредствено до плъзгаща се врата. Стъклена. Много по-добре, помисли си Ричър.

Той долепи гръб до стената и пристъпи бавно напред. Надзърна през вратата. Видя само един човек. Жена. Тя бе облечена в бяла роба. Седеше край малка маса с чаша кафе пред себе си, от което не бе отпила и глътка. Жената бе отпуснала глава и косата покриваше цялото ѝ лице. Ричър почука по стъклото. Жената се сепна. Обърна се към вратата. Сега Ричър я разгледа съвсем ясно. Беше Холи. Лицето ѝ бе разкривено от шок. И страх. Под лявото ѝ око имаше голяма синина. Тя тръсна глава и косата отново покри лицето ѝ, след което направи знак на Ричър да се маха.

Ричър поклати глава.

Холи му махна да си върви.

Ричър понечи да почука отново, но отдръпна ръка. Показа на Холи, че ако почука, ще бъде силно и шумно.

Тя скочи, хукна към вратата, отвори я, бутна Ричър назад и излезе навън. После плъзна вратата възможно най-тихо, като не пропусна да се увери, че е плътно затворена.

– Какво правиш тук? – просъска Холи. – Ще загазя заради теб.

– Мисля, че вече си загазила без моя помощ – отвърна Ричър. – Кой ти причини това?

Холи посегна към косата си.

– Никой. Вчера бързах да се приготвя за работа, после се прибрах късно, бях ужасно изморена и забравих, че съм оставила отворена вратата на гардероба. Блъснах се право в нея. Много съм непохватна, но това не ти влиза в работата. Какво искаш? Защо си влязъл в двора ми?

– Дойдох тук като представител на Международното дружество на лудитите. Набираме нови членове и мисля, че ти си идеален кандидат.

Холи присви здравото си око и отстъпи половин крачка назад.