Ли Чайлд - Стражът

Ричър заобиколи Съдебната палата и когато двамата с Ръдърфорд излязоха на паркинга, той му подхвърли ключовете от колата на Марти.

– Ти караш – каза Ричър.

Ръдърфорд спря на място.

– Чакай малко… Чия е тази кола? Открадна ли я?

– Принадлежи на човек, с когото се запознах тази сутрин. Той ми я даде назаем. Няма да му трябва известно време.

– Не знам… – Ръдърфорд не помръдна. – И аз имам кола. Защо не използваме моята?

– Тази е тук. Твоята – не.

Ръдърфорд докосна предпазливо дръжката на вратата, сякаш се опасяваше да не го удари ток, след което я отвори и седна зад волана.

– Мислех, че ще отидем да хапнем. – Той натисна един бутон и премести седалката си напред. – Не е далече. Можем да отидем пеша.

Ричър поклати глава.

– Не бива да оставяме колата тук. По-късно може да ни потрябва. Няма да тръгнем направо към ресторанта, ще се поразходим преди това.

– Къде?

– Все едно. Покажи ми училището, в което си учил. Къщата на първото ти гадже.

– Защо?

– Защото се надявам някой да ни последва.

Ръдърфорд излезе от паркинга и зави надясно. Първите няколко минути шофираше неловко, притеснено, като изнервен тийнейджър, който още не е взел книжка. Прекарваше повече време да гледа, отколкото през предното стъкло. На два пъти охлузи джантите в бордюра. Не след дълго обаче се успокои и мина покрай родния си дом, а после и покрай началното си училище. Ръсти показа на Ричър и къщата, в която бе живяла Шован, ирландката, за която искал да се ожени, когато бил на шест години. Тя обаче го зарязала, тъй като Ръсти не искал да се откаже от мечтата си да стане автомобилен състезател. После минаха покрай къщата, в която Ръдърфорд бе живял, когато бил на десет, покрай гимназията му и прочие. Двамата с Ричър обикаляха квартал след квартал, някои спретнати и богати, други западнали и потискащи, всеки от които криеше своя собствена връзка с миналото. Обиколката из града заприлича на енциклопедия от тухли и вар, събрала цялата информация за живота на Ръсти Ръдърфорд. Всеки нов адрес му помагаше да се успокои и да се ободри. Всеки нов адрес засилваше клаустрофобията на Ричър. Представата да прекара целия си живот на едно място придобиваше все по-реални очертания пред очите му.

Маршрутът, който следваха, обслужваше идеално целите му. Бе прекалено сложен, за да може някой да ги проследи, без да се издаде. Прекалено случаен, за да може някой да предвиди посоката и да ги изпревари. Ричър остана разочарован, че никой не тръгна след тях. Той не беше нетърпелив човек. Не му бе омръзнала компанията на Ръдърфорд, не се дразнеше от коментарите му. Но не искаше да се задържа твърде дълго в града, затова нареди на Ръсти да прекрати обиколката из носталгичното си минало и да се насочи към ресторанта.

– Отсреща ли живееш? – попита Ричър, когато слязоха от колата.

Ръдърфорд кимна.

– Жената, която си видял вчера. Онази, която те е наблюдавала. Къде беше застанала?

– Сега се чувствам глупаво – поколеба се Ръдърфорд. – Може просто да ми се е сторило… Да съм реагирал прекалено емоционално. Снощи не спах добре и…

– Не – обърна се към него Ричър. – Когато инстинктите ти подскажат, че нещо не е наред, това означава, че то наистина не е наред. Вслушвай се винаги в шестото си чувство. То ще те спаси, ще ти помогне да не се окажеш в багажника на някоя кола.

– Жената се преструваше, че разглежда витрината на магазина отсреща… точно по диагонал срещу входа на моята сграда. Това е най-обикновена аптека, но продава какви ли не лъскави дреболии, за да се нарече дрогерия. Пълна е със свещи, плюшени играчки и предмети за декорация. Всяка седмица идва аранжор и сменя изложеното на витрината. Сега е джунгла, миналата седмица беше плаж, по-миналата – нещо с жирафи…

Ричър надзърна зад ъгъла и видя магазина, който Ръдърфорд описваше. Наблизо нямаше жива душа. Ричър огледа тротоара в двете посоки. Не видя никого от онези, които го чакаха на бензиностанцията.

– Няма я – обяви Ричър. – Не виждам хората, с които се сблъскахме вчера. А сега погледни ти. Забелязваш ли някого, когото не си виждал досега? Човек, който е проявил интерес към теб. В кафенето. В бакалията. По улицата. Дори да не си напълно сигурен. Дори да е само предчувствие.

Ръдърфорд надзърна зад ъгъла, тялото му остана назад, но той протегна врат като костенурка, която се подава от корубата си. Накрая се дръпна и поклати глава.

– Не.