Ли Чайлд - Стражът

Някои закимаха, но без особен ентусиазъм.

Ричър продължи по главната улица и след три преки остави колата на Марти пред ресторанта. Само едно от сепаретата вътре бе заето. Над масата бе окачена снимка на розов кадилак. Възрастна двойка, която нищо чудно да бе притежавала подобна кола на младини, седеше от едната страна на масата. Двамата пенсионери закусваха. Пържола и яйца за него, палачинки със сладко за нея. И кафе за двамата. Много кафе. Сервитьорката бе оставила цяла кана пред тях.

Централните маси бяха свободни. Никой не използваше обществения телефон в задната част на салона. В кухнята също като че ли нямаше никого.

Никаква следа от Ръдърфорд.

Ричър пристъпи към сепарето с възрастната двойка.

– Извинете, че ви прекъсвам – каза той. – Някой от вас познава ли Ръсти Ръдърфорд?

– Познаваме го – кимна мъжът след секунда.

Жената го смушка с лакът в ребрата.

– Е, по-точно, знаем кой е – поясни мъжът. – Не че ни е приятел или нещо подобно. Като се замисля, май не сме разменили и една дума с него.

– Той е идиот. Пълен идиот – включи се жената. – Защо разпитвате за него?

– Трябва да го открия – каза Ричър.

– За да му сритате задника?

– Не, това определено не е целта ми.

– А би трябвало! – Жената остави вилицата си в чинията. – Непременно трябва да му сритате задника. И то здравата! Ръсти го заслужава. Голям малоумник е!

– Може да го заслужава, а може би не – отвърна Ричър. – И в двата случая трябва да го открия, при това бързо. Ако го видите, ще му предадете ли едно съобщение от мен?

Мъжът се замисли, но в крайна сметка кимна. И Ричър му каза какво да предаде на Ръдърфорд. После се обърна, защото бе доловил движение в единия ъгъл на заведението. Беше сервитьорката, която излизаше от кухнята. Онази, която бе видял предишната вечер.

– Не сте дошли, за да създавате отново проблеми, нали? – попита тя.

– Отново? – възкликна Ричър. – Никога не съм ви създавал проблеми!

Жената го изгледа строго, след което взе каната кафе от масата на възрастната двойка.

– Добре тогава. Маса за един? Седнете, където искате. Ще ви донеса кафе.

– Няма да остана – отвърна Ричър. – Търся Ръдърфорд. Мъжът, с когото бях вчера.

– Знам кой е Ръдърфорд. Целият град знае.

– Идвал ли е днес?

– Не. Не съм го виждала. Но той никога не идва сутрин. Винаги само вечер.

– Знаете ли къде живее?

– Не точно. Някъде в града, предполагам. Недалече от тук, защото винаги идва пеша. Никога не съм го виждала да слиза от автомобил.

– Благодаря – каза Ричър и тръгна към задната част на заведението.

– Къде отивате? – попита сервитьорката.

– До обществения телефон.

– Не работи. На кого искате да се обадите?

– На никого. Искам да проверя в телефонния указател. Може там да открия адреса на Ръдърфорд.

– Няма и телефонен указател. Онзи до телефона е фалшив, дизайнерът го сложи за украса. Заяви, че придава по-автентичен вид на интериора.

– Наистина ли? – учуди се Ричър. – Добре. Предполагам, че тогава ще трябва да опитам нещо друго. – Той кимна и се обърна към вратата.

– Защо не проверите в мобилния си телефон? – попита сервитьорката. – Кой използва хартиени указатели в наши дни?

Ричър спря за миг. Той използваше хартиени указатели. По същия начин, по който бе използвал военни радиостанции, стационарни телефони и пощенски услуги. Неща, които разбираше. Естествено, бе изпращал и получавал факсове и телекси, но никога не си бе падал по мобилните телефони. Никога не бе изпитвал нужда от тях. Дори по времето, когато те служеха единствено за провеждането на телефонни разговори.

– Можете ли да го направите вместо мен? – попита Ричър и извади снопче банкноти. – Да потърсите адреса на Ръдърфорд в телефона си. Колко струва подобно нещо?

Сервитьорката отклони ръката с парите и извади телефон от джобчето на престилката си.

– Разполагам с неограничени мобилни данни. Включена съм в групата на бившия ми съпруг и колегите му във фирмата. – Тя въведе някакви команди и след няколко секунди поклати глава. – Съжалявам. Името на Ръдърфорд не фигурира в указателя. Като се замисля обаче, това може би е за добро. Все пак той е доста непопулярен в момента.

Ричър се намести с мъка зад волана в колата на Марти, запали двигателя и направи обратен завой. Профуча през кръстовището, където се размина на косъм със стар пикап шевролет. После зави два пъти наляво, спря в далечния край на паркинга до Съдебната палата и забърза към централния вход.