Ли Чайлд - Стражът

– Никога няма да ми повярват.

– Мога да те фрасна по главата, ако ще помогне. Искаш ли?

Марти замълча, сякаш обмисляше сериозно тази възможност.

– Какво ще кажеш да направим следното? – попита Ричър. – Ще те закопчая, като вдигна ръцете ти толкова високо зад гърба, че не би могъл да го направиш сам. Ще ти бъде неудобно, но ще отървеш кожата.

Марти не отговори. Той подкара към бензиностанцията, спря, излезе от колата и тръгна към будката, без да каже нито дума. Ричър го последва.

– Защо ми помагаш? – Марти потръпна, когато Ричър стегна белезниците. – И аз се опитах да помогна на някого и виж докъде ме докара това.

– И преди съм се забърквал в неприятности – каза Ричър. – Но винаги съм оцелявал. Сега се опитвам да уловя по-едра риба.

Подходът на Ричър към шофирането се изчерпваше с предпочитанието му някой друг да седне зад волана, а той само да се вози. Разбира се, че умееше да управлява автомобил, но… само формално погледнато. Армията го бе научила на това. Никога не бе убивал човек при катастрофа. Не и нарочно. Никога не бе катастрофирал дори. Не и нарочно. Проблемът се криеше най-вече в темперамента му. Доброто шофиране изисква баланс между действие и реакция, скорост и ограничение, преценка и контрол. Доброто шофиране изисква поддържане на златната среда. Ричър, от друга страна, бе човек на крайностите. Той предпочиташе да действа в два режима: твърде бавно или твърде бързо. В един момент можеше да бъде спокоен, отпуснат, ленив, полузадрямал, а миг по-късно да избухне експлозивно и да остане в това състояние колкото е необходимо, след което отново да потъне в спокойствие и леност до появата на следващата заплаха. Но тази сутрин, след като прикова с белезници за водопроводна тръба единствения човек на километри наоколо, Ричър просто нямаше друг избор. Наблизо не минаваха автобуси. Нито коли, чиито шофьори да го качат на автостоп. А дори да имаше подобна възможност, в момента най-важна бе бързината.

Възникна ситуация, която се оказа по-спешна, бе заявил гласът по телефона.

Същият човек, наредил на подчинените си да му докладват, ако забележат Ръдърфорд.

Същият човек, чиито жертви се озоваваха в куфари, нарязани на парчета.

Ричър хукна обратно към колата, отвори вратата и се напъха зад волана. Натисна бутона за запалване, включи на скорост и подаде газ. Закопча колана с една ръка и завъртя рязко волана с другата. Колата описа осморка и изскочи на шосето сред облак от дребни камъчета. Ричър потегли на север, обратно към града. С умерено висока скорост. Колата се движеше гладко по правите участъци и поднасяше леко на завоите. Нивите, дърветата и зелените листа от двете страни на пътя изглеждаха размазани. Накрая шосето се стесни и се появиха първите къщи. Ричър завиваше ту надясно, ту наляво из жилищните квартали, в които бе навлязъл. Подмина Съдебната палата, спря до едно червено камаро на кръстовището с развалените светофари, после ускори рязко и спечели кратката гонка. Накрая спря пред кафенето. Гумите изсвириха. Минувачите зяпнаха. Ричър бе спрял на забранено място, но това не го вълнуваше. И бездруго нямаше да се бави.

Ричър отвори рязко вратата и се огледа. Продавачката обслужваше двама мъже в костюми. На опашката чакаха още четирима клиенти – двама мъже и две жени. Двойка тийнейджъри седяха плътно един до друг в сепарето най-отзад и си шепнеха нещо. Три от останалите маси бяха заети. Едната – от мъж с посребрена коса, целият сбръчкан и приведен над чашата си. Втората – от двайсетина-годишна жена, която работеше на тънкия си сребрист лаптоп. И последната – от мъж с дълга права коса, който бе вперил поглед в стената, а ръцете му се движеха, сякаш свиреше на въображаем комплект барабани.

От Ръдърфорд нямаше и следа.

Ричър пристъпи напред и каза:

– Извинете!

Настъпи тишина. Всички се обърнаха към него. Освен барабаниста.

– Търся Ръсти Ръдърфорд – каза Ричър. – Всички го познавате, нали?

Някои закимаха с готовност, други зашепнаха утвърдително.

– Идвал ли е днес? Някой виждал ли го е някъде?

Някои завъртяха глави, други зашепнаха отрицателно.

– Да знаете къде живее?

Всички завъртяха глави.

– Добре – продължи Ричър, – видите ли Ръдърфорд, предайте му следното съобщение. Джак Ричър е казал да се прибере у дома. Или да отиде в полицейското управление. Което е по-близо. Без никакво бавене. И да изчака да се свържа с него. Можете ли да го направите?