Ли Чайлд - Стражът

– Да, разбира се. Ти не би ли го направил?

– Какво поискаха от теб?

– Да изхвърля нещо… Четири куфара.

– Останалата част от тялото на мъжа?

– Предполагам. Не погледнах вътре.

– Добре. Да се върнем към настоящето. Как този мистериозен човек, който ти звъни по телефона, е разбрал, че Гудиър те е помолил да ме откараш до магистралата? Явно ченгето също работи за тях.

– Не, информацията излезе от мен. Непознатият ми бе наредил да докладвам, ако видя случайно Ръдърфорд. Или ако науча каквото и да било, свързано с него. Гудиър ми каза, че Ръдърфорд е присъствал на тези улични сбивания, в които ти си участвал. Предположих, че между вас има някаква връзка. Реших да заложа на сигурно и да предам информацията. Затова им звъннах.

– И други хора ли наблюдават Ръдърфорд освен теб?

– Не знам със сигурност, но човекът, който ми звъни, определено не е дребна риба. Обзалагам се, че за него работи цяла организация.

– Какво искат от Ръдърфорд?

– Да не мислиш, че съм питал? Или че това е човек, на когото някой може да държи сметка?

– Точно такъв човек е.

– Това обяснява защо те гонят от града, а аз трябва да те откарам до магистралата.

– Ще го приема за комплимент.

– Приеми го, както искаш. Какво ще правиш сега? Предполагам, че ще вземеш колата, нали? Добре, твоя е. Направи ми обаче една услуга. Нека всичко изглежда така, сякаш си избягал сам. Решат ли, че съм те пуснал, с мен е свършено. Трябва да ме нараниш и да се постараеш да изглежда убедително. Знам, че снощи си пратил трима души в болница, едва ли ще ти е трудно да го направиш.

– Няма да те удрям. И няма да взема колата ти. Засега. Ще продължа пеша, ще се запозная със ситуацията и ще съставя план.

– Какво има да се запознаваш? Сам каза, че магистралата е на север. Тръгвай натам и гледай да напуснеш щата, преди да са ме открили.

– Нямам никакво желание да стигна до магистралата. Идеята бе на Гудиър. Имам недовършена работа тук и част от нея очевидно ме очаква на онази бензиностанция. Някои хора са положили толкова усилия, за да ме заловят. Би било твърде нелюбезно от моя страна да не се отзова.

– Много лоша идея. Забрави ли първата кутия? Това е точно в стила им. Ами куфарите? Не искам следващата ми задача да бъде разхвърлянето на части от тялото ти из цялата страна. Не искам и някой друг да разхвърля части от моето тяло. Затова най-добре да…

– Дай ми пистолета.

– Казах ти, че не е зареден.

– Въпреки това ми го дай.

Марти вдигна оръжието от пода и го подаде на Ричър. Оказа се компактен "Смит & Уесън", 22-ри калибър. Ричър го провери. Не бе смазван отдавна, а пълнителят бе празен. Марти не го бе излъгал.

– И телефона – каза Ричър.

Марти свали мобилния си телефон от Стойката на арматурното табло.

– А сега и другия телефон. Онзи за еднократна употреба.

– Нямам друг телефон.

– Не ми губи времето. Абсурдно е да разговаряш с човек, който поръчва убийства, по телефон, който лесно може да бъде проследен.

Марти извади малък телефон от джоба си.

– И ключовете.

Марти въздъхна и подаде на Ричър кутийка с размерите на кибрит, върху която имаше четири бутона и лого. В единия ѝ край бе закачен ключодържател. Повечето ключове бяха съвсем обикновени на вид, но един бе по-малък от останалите. Ричър го вдигна.

– За белезниците ли е?

Марти кимна.

– Закопчай се за волана. Едната ръка е достатъчна.

Марти се подчини.

– Добре – каза Ричър и отвори вратата. – Стой тук. Отпусни се, почини си. Скоро ще се върна.

Ричър тръгна пеша и след двайсетина метра видя черен път, който водеше до нивата вдясно от пътя. Земята бе почти гола. Той предположи, че тук някога са отглеждали тютюн, но догадката му се основаваше на полузабравените уроци, усвоени в училища, пръснати из целия свят, и смътни спомени за ниски кафеникави растения, израснали в напукана червеникава почва. Ричър стигна далечния край на нивата, която граничеше с рехава горичка, и продължи успоредно на шосето.

След няколкостотин метра видя задните фасади на две сгради. По-близката бе по-широка и по-висока. От бетонните ѝ стени се лющеха големи парчета бяла боя. В далечния ѝ край се издигаше масивен стълб, широк може би метър на метър, два пъти по-висок от самата постройка. На върха му бяха кацнали големи червени букви. От мястото, на което бе застанал, Ричър успя да различи С, Т, У, Д и Е, останалите букви бяха скрити от самата стена. Втората сграда бе по-малка и приличаше повече на павилион или будка. От бензиновите колонки нямаше и следа. Ричър предположи, че са били демонтирани и продадени в някой антикварен магазин в голям и богат град. Веднъж бе видял такава колонка на една витрина и тя струваше повече от кола на старо. Свидетелство за една отминала епоха, помисли си той. Досущ като порутената бензиностанция. Някога тук било доста оживено, икономическият бум бил подхранван от автосалона в съседство. После той затворил, бензиностанцията повела борба за оцеляване, но потокът от хора и коли продължил да намалява и накрая пресъхнал напълно. Мястото изглеждаше абсолютно безнадеждно от гледна точка на всеки бизнес. Ричър не бе видял и една кола, откакто бе навлязъл сред нивите. Освен онези двете, скрити зад по-голямата постройка. Шевролет и тойота. Черна и синя. Същите като предишния ден. Въпросът бе дали и броят на хората е същият.