Ли Чайлд - Стражът

– Добре – съгласи се той. – Ще си тръгна. Тази сутрин. Но имам две условия.

– Няма шанс да изкараш някой долар. Да сме наясно от самото начало.

– Не става въпрос за пари, а за нещо съвсем друго. Онези идиоти ме нападнаха, защото смятаха, че работя за застрахователен агент. Това трябва да е младежът, който вчера ме докара до тук. Отседнал е в хотел някъде в града. Нюйоркчанин. Млад. Двайсетинагодишен. Едва ли ще ви бъде трудно да го откриете. Погрижете се онези типове да не насочат вниманието си към него, след като напусна града. Това означава да ги предупредите да го оставят на мира. Отправете предупреждението на език, който разбират. Наясно ли сте какво имам предвид?

– Мисля, че да – усмихна се Уолуърк.

– Предупредете и него да си отваря очите на четири, в случай че онзи, който е пратил снощните отрепки, изпрати други вместо тях. Професионалисти.

– Мога да го уредя – кимна Уолуърк.

– Остава Ръдърфорд. Разследвайте го колкото си искате, щом се налага. Но се погрижете и за неговата безопасност. Той определено не е в състояние да го направи сам.

Колата, която Гудиър бе уредил, стоеше на паркинга до Съдебната палата. Когато Ричър излезе през металната врата, видя дълга елегантна немска машина, боядисана изцяло в черен металик, която блестеше на утринното слънце, сякаш току-що бе излязла от автосалона. Строго погледнато, това бе седан с четири врати и багажник, но Ричър прецени, че задната част е прекалено ниско над земята. Колата сякаш бе приклекнала над асфалта, вместо да стъпва на него с четирите си колела, като че ли някой я бе натиснал силно надолу, преди да я свали от конвейера.

Шофьорът видя Ричър да излиза. Той натисна един бутон на таблото и багажникът се отвори, след което мъжът слезе и заобиколи пъргаво автомобила. Бе на около петдесет и пет според преценката на Ричър, с късо подстригана сребриста коса, обветрено лице и грубата сбръчкана кожа на човек, който прекарва доста време на открито. Не беше висок – не повече от метър и седемдесет и осем – и бе облечен в светъл памучен панталон и бяла риза, която му бе тясна в раменете и на корема. Приличаше на човек, който дълго време е поддържал добра форма, но сега губеше битката с килограмите, макар да не си го признаваше. Мъжът погледна Ричър и се усмихна, без да крие неудоволствието си, че се налага да качи човек с неугледната външност на Ричър в излъсканото си до блясък возило.

– Аз съм Марти. Ти ли си Джак Ричър?

Ричър кимна.

– Можеш да затвориш багажника, Марти. Нямам багаж. Само дрехите на гърба ми.

Признанието му определено не вдъхна ентусиазъм у Марти. Шофьорът поклати глава, натисна някакъв бутон, разположен под ръба на капака, проследи с поглед бавното затваряне на багажника и заобиколи колата от дясната ѝ страна. Отвори задната врата и изчака Ричър да се намести в тясното пространство. После мина отляво и седна зад волана. Сложи си колана, запали двигателя и потегли. Марти подмина Съдебната палата, зави наляво и продължи по улици, застроени с малки еднофамилни къщи, след което излезе на широко шосе, от двете страни на което се простираха ниви с ниски тъмнозелени насаждения. Положението на слънцето подсказа на Ричър, че пътуват на юг.

– Къде отиваме, Марти? – попита Ричър и се премести в средата на задната седалка.

– Към магистралата. – Марти го погледна в огледалото, преди отново да насочи поглед към пътя пред себе си. – Нали там искаш да отидеш?

– Дойдох по магистралата – намести се по-удобно Ричър. – Тя минава на север от града.

– Пътуваме към друга магистрала.

– Коя друга магистрала? И защо?

– Виж какво, Гудиър ми е приятел. Той ме помоли да откарам някого до магистралата. Изобщо не спомена коя. Тази, към която отиваме, ми е по-удобна, тъй като по-късно имам работа в същата посока. За теб няма разлика дали отиваш на юг или на север. Не можеш да имаш претенции, след като ти правя услуга. Или предпочиташ да вървиш пеша? В тази жега?

– Всъщност да – отвърна Ричър. – Предпочитам да вървя пеша. Жегата не ме притеснява. Остави ме тук.

Марти продължи да кара.

– Гудиър иска да е сигурен, че ще напусна града, така ли? Казал го е съвсем ясно, предполагам?

– Да.

– И защо според него съм станал толкова нежелан?

– Защото се впускаш в улични сбивания. Създаваш проблеми. Сприятеляваш се с хора, които всички мразят. Такива неща.

– И ако ще продължа да създавам проблеми, той предпочита това да стане на друго място, нали?