Ли Чайлд - Стражът

– Нямах това предвид – каза Рул, хвана Ричър за лакътя и го поведе към коридора. – И мисля, че ме разбрахте.

Новият разследващ накара Ричър да го чака точно половин час. Минута повече от едно просто число. И минута по-малко от следващото. Ричър остана разочарован.

Мъжът бе облечен в черен костюм е бяла риза и тясна вратовръзка в бургундско червено. Беше по-възрастен от Гудиър, това беше извън съмнение, но с колко, трудно можеше да се прецени. Поне с десет години, предположи Ричър. От друга страна, лицето на непознатия бе месесто – изглаждаше бръчките, – но без да провисва. По главата му нямаше и косъмче, но тя изглеждаше обръсната току-що, което не позволяваше на Ричър да различи линията на косата му. Мъжът бе слаб и строен. Изглеждаше в добра форма, без да се набива на очи.

Той седна до масата. Извади черен бележник от джоба на сакото и подкани Ричър да стане от пода и да се разположи срещу него.

– Казвам се Уолуърк. Прекалено рано е за мен, никак не обичам да ставам сутрин, затова да се залавяме за работа. Защо нападна онези мъже снощи?

– Къде е Гудиър? – попита Ричър.

– Тук някъде – отвърна Уолуърк. – Но аз поех случая. Затова ми кажи кой започна боя пред ресторанта.

– Онези тъпаци – отвърна Ричър и скръсти ръце. –Дадох им шанс да се оттеглят. Не съм виновен, че се оказаха прекалено глупави, за да го приемат.

– Защо те нападнаха?

– Вие разследвате. Вие трябва да откриете причината.

– А ти не се сещаш, така ли?

– Освен глупостта им?

– Добре. Искаш да приема, че става въпрос за напълно случайно, непровокирано нападение?

– Непровокирано, да. Случайно, не. Смятаха, че работя за някакъв застраховател. Опитаха се да ме сплашат, да ме накарат да го зарежа.

– И защо го направиха?

– Вие разследвате.

– Добре. Не ми помагай. Помогни обаче на себе си. Чуй ме внимателно. Току-що се върнах от болницата. Онези типове здравата са пострадали. Няма да могат да работят известно време. Всъщност няма да са в състояние да правят почти нищо. И не са никак доволни от това. Търсят начин да си отмъстят. Дори смятат да повдигнат обвинения.

– Нека го направят. Обвиненията няма да издържат.

Уолуърк сви рамене.

– Може би да, а може би не. Но при всички случаи това означава съдебен процес. Няма друг начин. А местните съдилища са затрупани с работа. Ще мине доста време, преди делото да влезе в съдебната зала. Междувременно ще те оставят в ареста. Не забравяй и съдебните заседатели, които ще бъдат все местни. Смяташ ли, че ще им допадне идеята в града им да се появи някакъв хулиган и да пребие трима техни съграждани? И още нещо. Онези тримата са наели професионален фотограф, който е направил много снимки. На тях се виждат отоци, порязвания… С две думи, грозна гледка.

– Те и преди това не бяха големи красавци.

– Не споря. Но я си представи, че сред съдебните заседатели има няколко майки? Как ще реагират те, ако допуснат, че подобно нещо може да се случи със синовете им? Поемаш голям риск.

Ричър не отговори.

– Разбира се, нещата могат да се развият и в съвсем друга посока. Вероятно бих могъл да разубедя онези тримата. Да ги накарам да се откажат от идеята за повдигане на обвинения. Но направя ли го, ще трябва да получа нещо в замяна.

– Например?

– Става въпрос за предишния инцидент. Онзи, в който е замесен и Ръсти Ръдърфорд. У Гудиър е останало усещането, че не си бил напълно откровен с него. Кажи ми истината и ще те измъкна от тук.

– Някакви типове се опитаха да отвлекат Ръдърфорд, аз им попречих. Това е всичко. Какво повече има за разказване?

– Проследил си Ръдърфорд, докато е вървял по улицата, нали така?

Ричър кимна.

– Видя ли го да изпуска нещо? Да хвърля нещо в кошче за боклук или в улична шахта?

– Не.

– След като ти се намеси, той опита ли се да скрие нещо преди появата на полицаите?

– Не.

– Става въпрос за много малък предмет – ключе или флашка.

– Нищо не е крил.

– Видя ли го да пуска писмо в пощенска кутия?

– Не.

– Сигурно сте разговаряли в ресторанта. Ръдърфорд спомена ли, че е наел складово помещение или банков сейф?

– Не.

– Пътувал ли е някъде напоследък?

– Не. Но спомена, че ще замине за няколко дни на риболов в Нова Скотия, където има къща в планините. Когато извади портфейла си, за да плати за вечерята, видях, че държи в него мексикански паспорт. А също и самолетен билет, плюс цяла пачка песо.

Уолуърк затвори бележника си.

– Шегуваш ли се с мен, господин Ричър?