Ли Чайлд - Стражът

Ричър се пресегна рязко, сграбчи по-дребния мъж и го дръпна напред. Така промени разположението им и ограничи възможностите им за действие.

– Да опитаме отново – каза Ричър. – Кой ви изпрати?

Никой от тримата не отговори.

Ричър изви на сто и осемдесет градуса ръката на по-дребния мъж и го стисна здраво за китката.

– Знаеш ли какво означава фрактура с ъглова деформация? Костите на децата са по-меки и еластични и понякога не се чупят докрай. Просто се огъват. Защото младите хора имат по-гъвкава костна структура. Но с възрастта тя става по-крехка и чуплива. Костите вече не се огъват, а се чупят. Вашият приятел тук не е дете, но не е и стар. Питам се колко ли ще издържат костите му, преди да се счупят?

Ричър започна да натиска. Мъжът закрещя. Повече от страх, отколкото от болка, каза си Ричър предвид ограничената сила, която прилагаше. Нито за миг не изпускаше от поглед двамата си противници. Времето им изтичаше. Най-добрата възможност щяха да получат, когато дребосъкът паднеше на земята. Тогава те можеха да се хвърлят едновременно срещу Ричър и да го притиснат към стената, да приковат ръцете му към нея и – ако извадят късмет – да подкосят краката му.

Те обаче не помръднаха.

Ричър продължи да огъва ръката. Дребосъкът закрещя по-силно и се повдигна на пръсти. Приятелите му трябваше да атакуват, дори той да не паднеше на земята. Телата на четиримата щяха да се сплетат на кълбо и приятелят им можеше да пострада, но все пак това бе най-добрият им шанс.

Те обаче не помръднаха.

Ричър продължи да огъва ръката. Дребният тип закрещя още по-силно и се повдигна на върха на пръстите си. Брадатият тип вдясно от Ричър пристъпи напред. Бавно. И сам. Ричър вдигна дясната си ръка, за да стисне кльощавия за врата и да завърти главата му така, че да следи движенията на по-едрия. Изчака главите на двамата да се озоват на няколко сантиметра една от друга. После заби левия си юмрук в слепоочието на кльощавия и използва главата му като топка за боулинг, за да събори по-едрия. Пусна дребосъка и двамата му противници се свлякоха на земята. Ричър отскочи назад, вдигнал лакът, в случай че последният нападател реши да се намеси. Той обаче не помръдна. Стоеше като вцепенен с отворена уста и протегнати безпомощно масивни ръце.

– Останахме само двамата – каза Ричър. – За какво искаш да си говорим?

Мъжът не отговори.

– Какво ще кажеш да отговориш на въпроса ми кой те изпрати, след което да отведеш приятелите си в болница? В противен случай ще се присъединиш към тях. Изборът е твой.

Мъжът отстъпи назад, сякаш се оттегляше от бойното поле, но всъщност опря здраво задния си крак в земята и скочи напред с широко разтворени ръце в опит да сграбчи Ричър в мечешка прегръдка. Ходът му щеше да бъде далеч по-ефективен, ако го бе прикрил по-умело. Ричър първо заби длани от двете страни на врата му, а после го сграбчи за предницата на гащеризона, завъртя го и го блъсна в стената. Сблъсъкът остави мъжа без въздух и с подбелени очи. Ричър заби юмрук в слънчевия му сплит, но леко. Не искаше противникът му да изгуби съзнание. Не и докато не разкрие кой го е изпратил. Мъжът се приведе напред, подгъна крака и седна на земята. И тъкмо преди да заговори, прозвуча полицейска сирена. Миг по-късно червени и сини светлини озариха улицата.

– Не мърдай! Да ти виждам ръцете! – Гласът бе променен от високоговорителя, но въпреки това Ричър го позна. – И този път ще легнеш по очи на тротоара!

В момента, в който Ричър отново пристъпваше в регистратурата на полицейския арест, Сперански слизаше в генераторното. От една страна, за да провери докъде е стигнало почистването. От друга, защото бе развълнуван от предстоящата напрегната нощ. А може би го очакваха много напрегнати нощи, ако Скитника се окажеше поне толкова издръжлив, колкото онази журналистка. Докато Сперански се намираше под земята, двама души направиха опити да се свържат с него по мобилния му телефон. Бяха същите двама, както и предишния път. Единият ползваше апарат за еднократна употреба, другият – кодиран телефон. Но този път, когато Сперански се качи на партера, първи с него успя да се свърже мъжът с кодирания телефон.

– Готово ли е? – попита Сперански.

– Не – отвърна гласът. – Наложи се екипът да прекрати операцията.

Сперански едва овладя желанието си да счупи телефона.

– Защо? Какво се обърка този път?

– Нищо не се обърка. Решението беше правилно. Скитника напусна ресторанта преди Ръдърфорд. Екипът зае позиция в очакване или Ръдърфорд да го последва, или Скитника да си тръгне. Тогава се случи нещо неочаквано. Скитника влезе в бой. Ей така, от нищото, направо на тротоара. Никой не можеше да го предвиди.