Ли Чайлд - Стражът

Ричър остави няколко банкноти на масата и се измъкна от сепарето. Дружелюбната сервитьорка прибра телефона в джоба на престилката си, пристъпи към тях и попита може ли да поговори с Ръдърфорд. Нуждаеше се от помощта му. Гласът ѝ твърдеше, че е нещо, свързано с компютри, но езикът на тялото подсказваше, че става въпрос за друго. Ричър се усмихна. Бе установил, че хората реагират на кризите по два начина. Едните се залавят да решат проблема, а другите се опитват да докажат, че вината не е тяхна. Ричър харесваше първия тип хора. По всичко изглеждаше, че Ръдърфорд е от тях.

Ричър излезе навън. Застана встрани от витрината, за да остави Ръдърфорд насаме със сервитьорката. От сенките излезе мъж. Беше висок метър и осемдесет и два-три. Очите му бяха хлътнали дълбоко в бледото му небръснато лице. Бе обул стари работни ботуши, под чиято прокъсана кожа се виждаха стоманени бомбета. Джинсите му бяха ужасно мръсни, а върху тясната си черна тениска непознатият бе облякъл масленозелено яке. Вероятно от армейските излишъци, помисли си Ричър. Италианско, ако се съдеше по нюанса на зеленото.

Мъжът пъхна ръка в джоба на якето и насочи нещо твърдо и цилиндрично към гърдите на Ричър.

– Мърдай! – нареди той. – Тръгвай натам!

Сперански седеше в дневната и четеше вестник, когато кодираният телефон иззвъня отново.

– Добри новини – каза гласът от другия край на линията. – Центъра даде съгласие. Екипът продължава с мисията. Вече са установили контакт.

– Отлично – отвърна Сперански. – Къде?

– В един ресторант точно срещу сградата, в която живее Ръдърфорд.

– Могат ли да го отведат? Какъв е планът?

– Не бива да действат вътре в заведението. Налага се да изчакат. Да ги отведат, когато излязат.

– Тях?

– Точно така. Ръдърфорд и Скитника.

Сперански замълча за момент. Да ни би човекът му в полицията да го бе излъгал? Или не се бе справил с един елементарен разпит?

– Появиха се заедно – продължи гласът. – Откъм Съдебната палата. Вероятно са били освободени по едно и също време и са се заприказвали.

Това звучи като предположение, помисли си Сперански. А той не обичаше предположенията. Може би бе време да подложи на проверка лоялността на своя човек в полицията. Или неговата компетентност. А може би и двете. Да. Определено трябваше да го направи. Но всяко нещо е времето си. Първо трябваше да се справи с настоящата ситуация. Провалеше ли се, останалото нямаше да има никакво значение.

– Ще ги пипнем навън, така ли? – попита Сперански.

– В една странична уличка – отвърна гласът. – Тя, доколкото разбрах, се намира точно до ресторанта. Сигурно си я виждал. Ще ги подмамят там. Ще блокират входа ѝ с джипа, за да избегнат евентуални свидетели. И ще ги прострелят с тейзърите.

Сперански не бе виждал въпросната уличка. Но си представи мястото. Реши, че е подходящо. Планът бе прост, но понякога това е за предпочитане. Щеше да бъде чудесно, ако спипат и Ръдърфорд, и Скитника. Защото Сперански не можеше с пръст да пипне Ръдърфорд. Не биваше да оставя рани и белези, не биваше да оставя следи, които да породят подозрение по време на аутопсията. Затова Сперански разчиташе да уплаши Ръдърфорд. Но със Скитника можеше да прави каквото си пожелае. Това несъмнено щеше да развърже езика на Ръдърфорд.

А Сперански щеше да се забавлява.

Трябваше да повика икономката си и да ѝ нареди да подготви помещението с генератора. Или най-малкото, да почисти инструментите. Стените и подът вероятно можеха да почакат.

Ричър погледна мъжа, който стоеше срещу него с издут джоб на якето си, и не каза нищо.

– Влизай там! – посочи към страничната уличка със свободната си ръка мъжът. – По-живо! Отстъпи назад! Веднага! Ще ти кажа кога да се обърнеш!

– Закъде си се разбързал? – попита Ричър. – Това е сериозно решение. Нуждая се от повече информация. Да започнем с отговора на въпроса защо трябва да вляза в тази уличка?

– Защото аз ти казвам.

Ричър поклати глава.

– Това не е основателна причина. Тъкмо обратното. Само преди секунда, точно преди да си отвориш устата, съществуваше вероятност сам да свърна натам. Ей така, по чиста случайност. Макар и неголяма вероятност. Ако случайно покрай нас минаваше някой гениален математик, щеше да изчисли шанса да тръгна натам. Щеше да се окаже, че той е нищожен, но все пак съществуващ. Докато сега ти, дори да измислиш нов дял от математиката, пак няма да получиш достатъчно малка стойност.