Ли Чайлд - Стражът

– Не мисля. Днес пристигнах в града.

– Разбира се! Знаех си, че съм ви виждала. Да, да, видях ви да слизате от една кола до отсрещния тротоар. Шевролет, нали? Сребрист? Един елегантен тип я караше. Банкер може би?

– Застраховател.

– Почти познах. Това интересна работа ли е? Имам предвид застраховането.

– Защо ме питате?

– Онзи човек не е ли шефът ви?

– Нямам шеф.

– Значи сте напълно независим?

– Това е идеята.

– Сигурно е хубаво. Бургерите ви ще пристигнат съвсем скоро. Повикайте ме, ако ви потрябва нещо междувременно.

Ръдърфорд изчака сервитьорката да се върне в кухнята.

– И така, говорехме за рансъмуер. Не платиш ли, за да получиш ключа, разполагаш с два варианта. Да започнеш отначало, което е изключително бавен и скъп процес. – Ръдърфорд се поколеба и продължи: – Или да изтриеш цялата информация от всичките си компютри и да заредиш резервното копие.

– Втората опция ми звучи добре. Защо градът не го направи?

– За целта са нужни две неща. Първото се нарича бекъп, чисто, незаразено с компютърни вируси копие на данните. И компютърен специалист, който да ги инсталира отново.

– И градът не разполага е компютърен специалист?

– Вече не. Въпросният специалист бях аз. Но шефовете ме уволниха.

– Защото не си направил резервно копие?

– Донякъде. Но нещата са по-сложни… Непрекъснато повтарях на шефовете, че се нуждаем от система, която да ни защити от хакерски атаки, а също и от резервно копие на цялата информация, ей така, за всеки случай. Повтарях, че градът ни е лесна мишена. Това обаче бе свързано с големи разходи и общината отказа да отпусне необходимите средства. Трябваше да напусна още тогава. Но аз харесвам града… или по-точно, харесвах го.

– С други думи, не си взел нужните мерки за сигурност и сега това рефлектира върху теб?

– Не. – Ръдърфорд затвори очи за миг. – Направих нещо още по-глупаво.

Изминаха двайсет и пет минути, а телефонът на Наташа още не бе звъннал.

Сградата на мотела бе ниска и продълговата, с кафява дъсчена фасада. Беше разделена на деветнайсет секции. Офис в източния край с вход, покрит с навес, и ниша за автоматите за лед и напитки. Следваха осемнайсет стаи, всяка с врата и прозорец, които започваха от офиса и стигаха до западния край на сградата. Екипът на Наташа се бе настанил в стаите от петнайсета до осемнайсета. Бяха оставали петнайсета свободна, за да послужи като буфер между тях и евентуални гости в четиринайсета. Все пак стените бяха прекалено тънки. Василий и Анатолий, двамата от събърбъна, бяха в шестнайсета, Иля и Петя в седемнайсета, Наташа и Соня в осемнайсета.

– Защо не ни казват нищо? – възкликна Василий. – Как можем да изпълним заповедите, ако не получим такива?

– Ами ако вече са изпратили нови нареждания? – попита Соня. – Но не на нас, а на друг екип. И ако са решили да се отърват от излишните свидетели?

– Престани! – скастри я Наташа. – Звучиш параноично!

– Така ли? – отвърна Соня. – Помисли само. Знаят къде сме. Знаят, че сме всички заедно. Това допълнително ги улеснява.

Иля, който лежеше на канапето, изохка и отвори очи.

Василий отиде до прозореца.

– Чисто е. Засега.

Изминаха четиресет минути. Телефонът на Наташа звънна най-после.

Ричър отхапа от първия си бургер.

– И каква глупост си направил?

– Опитах се да оправя всичко сам – поклати глава Ръдърфорд. – Разработвах система за откриване и неутрализиране на кибератаки. Нарекох я "Куче пазач". Онази приятелка, която споменах. От ФБР. Тя ми помагаше. Искаше да я кръстя "Цербер". Ако системата дадеше добри резултати, щяхме да я пуснем на пазара заедно. Щяхме да направим състояние.

– Предполагам, че системата не е проработила.

– Точно така. Нито тя, нито резервната база данни, която се опитвах да създам. Въпреки това за всичко обвиниха мен. Което е толкова несправедливо. Никой от онези типове, които ме уволниха, няма представа срещу какво бях изправен. Много кибератаки са спонсорирани от различни държави. Те разполагат с огромни халета, пълни с хора, които не се занимават с нищо друго освен с хакерство. Ресурсите им са неограничени. От другата страна на барикадата съм аз самичък и се опитвам да сглобя компютърна система от стари части, които намирам където ми попадне.

– Като Давид и Голиат. С тази разлика, че в случая е спечелил Голиат.

– Именно. Но ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че това е логичната развръзка.