Ли Чайлд - Стражът

Моментът щеше да настъпи много скоро.

Щеше да се заеме с предателката. Когато присъствието ѝ в екипа им престанеше да носи полза.

Първият телефон, който иззвъня, когато Сперански се качи на горния етаж, бе онзи за еднократна употреба. Разговорът бе кратък. Обади се човек, който се намираше сравнително близо, за да докладва. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Кратко и ясно. Точно както Сперански обичаше. И когато няколко минути по-късно иззвъня другият телефон, кодираният, той знаеше какво ще чуе:

– Ръдърфорд се измъкна.

– Добре – отвърна Сперански. – Ще опитаме отново.

– По-добре да не го правим. Центъра се тревожи. Неуспешният опит създаде истинско улично зрелище. Освен това Ръдърфорд получи помощ. Нямаме представа нито от кого, нито колко хора са замесени. Евентуален нов опит може да привлече повече внимание. И да ни създаде проблеми.

– Какво предлага Центъра? Да не правим нищо?

– Шефовете още не са взели окончателно решение. Засега само ще наблюдаваме и ще чакаме. Ще видим дали това, което търсим, няма да се появи само. И ако стане така, първата ни задача е да проверим дали наистина е опасно.

Сперански едва овладя желанието си да разбие телефона на милион парченца. Това беше най-омразната част от оперативната работа. Да получава заповеди от безгръбначни кретени, които по цял ден работят на бюро. Които никога не са рискували живота си на предната линия, а пращат други да го правят. И които са прекалено малодушни, за да се възползват от възможността – възможност, която се явява веднъж в живота! – да разгромят врага дори когато съдбата им я поднася наготово.

Сперански отново поднесе телефона към ухото си.

– Трябва пак да се свържеш с тях. И то веднага. Да ги убедиш, че наблюдението и чакането не са опция. Онова, което търсим, може никога да не се покаже. Това е самата истина. А дори да го направи, може да не е опасно. Това също е вярно. Но всичко това няма значение. Ако онези от ФБР не го открият тук, как ще постъпят? Ще се откажат? Не. Ще продължат да търсят. Ще стигнат до самия източник. И може да го направят, преди да приключим нашата мисия. Което е равносилно на катастрофа за нас. А да стигнат до източника, след като приключим мисията, би означавало краят на… нашия агент. Което очевидно няма да позволя да се случи.

– Разбирам. И съм съгласен. Но Центъра се притеснява случаят да не добие публичност. Да не привлече внимание. Да не разкрие плановете ни.

– Кажи им, че няма такава опасност. Външната намеса бе еднократно явление. Случаен минувач, скитник, бивш военен полицай, който се досетил какво става и се намесил. Няма да го направи отново. Ченгетата го посъветваха да напусне града.

– Откъде знаеш?

– Живея в този град вече повече от петдесет години. Имам източници.

– Надеждни ли са?

– Получавам информация директно от полицейското управление.

– Това е добре. Ами ако Скитника не напусне града?

– Тогава ще взема мерки.

– Както направи с онази журналистка ли?

– Именно.

– Добре. Ще говоря с тях. Ще се опитам да ги убедя да подновим поне наблюдението.

– Не е достатъчно. Трябва да приберем Ръдърфорд, и то бързо. Шефовете не разбират колко усилия положихме, за да разпалим тази масова истерия. Използвах всичко. Местна преса. Слухове. Цяла армия от ботове в социалните медии. Засега всичко е наред, но това няма да продължи дълго. Балонът ще се спука. Нещо друго ще се случи и ще прикове вниманието на хората. Ръдърфорд трябва да изчезне, докато всички в града го мразят.

Ръдърфорд поведе Ричър към любимия си ресторант. Той се намираше на приземния етаж в бизнес център на главната улица, само на три преки от кафенето. Ричър не остана очарован от екстериора, но трябваше да признае, че дизайнерът е свършил чудесна работа вътре. Цветовата схема следваше стила от петдесетте години и изобилстваше от хром, а всички сепарета от двете страни на салона имаха собствени миниатюрни джубоксове. На задната стена бе монтиран старомоден обществен телефон, а централната част на помещението бе заета от цяла редица маси за четирима с пластмасови плотове. Страничните стени бяха покрити с огромни рисунки на автомобили, все кабриолети. Кадилаци и шевролети. Тюркоазени и розови. Които профучават по живописни магистрали или стоят паркирани край заснежени планини и кристално чисти езера, а край тях щастливи семейства си устройват пикник или играят футбол.

В ресторанта нямаше други клиенти, затова Ричър и Ръдърфорд се настаниха в едно сепаре по средата на дясната редица. Над масата им бе окачен тюркоазен шевролет. От мястото си Ричър можеше да държи под око вратите към улицата и кухнята. Миг по-късно се появи сервитьорка. Тя се усмихна на Ричър, но бързо помръкна, когато видя кой му прави компания. Ричър поръча два чийзбургера и кафе. Ръдърфорд си поръча един бургер. Двамата мълчаха, докато сервитьорката донесе кафетата им.