Ли Чайлд - Стражът

Полицаят натисна звънеца и миг по-късно вратата се отвори. Ченгето и Ричър влязоха в помещение за регистриране на задържаните. В него полицай седеше зад голяма дървена маса. Зад гърба му имаше две бюра със стари компютри, изключени в момента, купчина пластмасови тавички във всички цветове на дъгата и унило растение в саксия. Стените бяха покрити с плакати, които предупреждаваха за опасностите, свързани с различни престъпления, и насърчаваха гражданите да поемат отговорност за собствената си безопасност. Униформеният взе една тавичка и я остави на масата пред Ричър.

– Сложи тук всичките си вещи – каза той с отегчен глас. – Ще ти ги върнем, когато те освободят.

Ричър извади пачка банкноти. Четка за зъби. Карта за банкомат. И паспорт.

– Това ли е всичко?

– Че какво друго ми трябва? – отвърна Ричър.

Ченгето сви рамене и се захвана с броенето на парите. Когато приключи, връчи на Ричър разписка и го поведе по коридора към врата с надпис Стая за разпити №2. Стените бяха покрити със звукоизолиращи панели. Ричър бе виждал такива и преди. Знаеше, че целта им не е да спрат евентуални викове и шумове. Използването им бе психологически трик, който да внуши на заподозрените, че са попаднали на място, където спокойно могат да натопят своите съучастници, без никой да ги чуе. Подът бе от полиран бетон, в който бяха занитени метална маса и столове. Както обикновено, прозорецът, през който ченгетата можеха да наблюдават разпита, бе маскиран като огледало. Ричър предположи, че са го довели тук, защото управлението разполага само с едно помещение с килии за арестанти. Ченгетата искаха да го лишат от възможността да разговаря с човека, когото бе спасил. Искаха да избегнат риска двамата да съгласуват своите истории. Освен това Ричър знаеше, че ще го накарат да чака. Поне час. Може би дори два. Стандартна тактика. Изолацията стимулира желанието за разговори. А желанието за разговори може да се превърне в желание за самопризнание. Самият той бе използвал тази техника безброй пъти. И не за пръв път някой се опитваше да я приложи срещу него.

И двата стола бяха монтирани твърде близо до масата, затова Ричър седна на пода в ъгъла. Часовникът в главата му показваше, че до повторното отваряне на вратата е изминал час и трийсет и седем минути. Или деветдесет и седем минути. Едно от най-големите двуцифрени числа. Едно от любимите му. Ричър прие това като добър знак. Не толкова добър знак бе самодоволната усмивка на лицето на мъжа, влязъл в стаята. Определено нямаше трийсет, с буйна чуплива коса и закръглено лице. Той седна на стола с гръб към прозореца и продължи да се усмихва.

– Виждам, че си се настанил като у дома си – заяви мъжът. – Извинявам се за забавянето. Искаш ли да седнеш? Да ми правиш компания? Да се опитаме да оправим заедно тази каша?

Ричър сви рамене, сякаш изобщо не го интересуваше какво ще се случи, после стана, протегна се и се настани на другия стол.

– Аз съм Джон Гудиър – усмихна се мъжът още по-широко. – И разследвам твоя случай.

– Джак Ричър.

– Знам това. Но не знам какво работиш. Какво правиш в моя град.

– Нищо не работя. И попаднах в този град напълно случайно.

– Напълно случайно? Да не би да са те отвлекли извънземни и да са те оставили наслуки тук?

– Качих се на автостоп. Един младеж ме взе. Пътуваше до тук. Нямам никакво намерение да оставам. Ще хапна нещо, ще пия кафе и ще потегля.

– С други думи, възнамеряваш да останеш достатъчно дълго, за да обереш магазин?

– Какво?

Гудиър извади от джоба си четката за зъби на Ричър и я остави на масата.

– Знаеш ли какво, излъгах. Много добре знам с какво се занимаваш. Опъваш джоба си с нея и се преструваш, че е пистолет. Не всички ще се вържат, но все пак доста хора ще решат, че не си заслужава да рискуват. Прав ли съм?

– Ти си пълен глупак!

– Така ли? – усмихна се Гудиър. – Какво ще кажеш за това? – Той извади пачката банкноти на Ричър и я остави до четката за зъби. – Имаш карта, но тези пари не са изтеглени от банкомат. Защото банките използват чисто нови банкноти. Тези биха залепнали и задръстили машината. Откъде ги взе?

– Спечелих ги.

– Как?

– Неотдавна реализирах една идея и инвестирах в музикалния бизнес.

Гудиър се приведе напред и понижи глас:

– Ще ти дам един съвет, Ричър. Живеем в двайсет и първи век. Полицейските управления отдавна разполагат с компютри и тези компютри са свързани. Пуснах описанието ти за проверка в Тенеси и девет съседни щата. Резултатите ще пристигнат съвсем скоро. Може би дори след минути. Най-добре ще е да ги изпревариш. Да направиш самопризнания, а аз ще ти помогна с оформянето и записването. Получим ли цял куп разпечатки с твоето описание, това само ще утежни положението ти. Много ще го утежни. Кой знае какви обвинения може да изскочат? И скитничеството да се окаже най-малкото сред тях.