Ли Чайлд - Стражът

– Съветвам те да се отнесеш по-сериозно към случая, господин Ричър!

– Защо? След като ти не се отнасяш сериозно!

Гудиър не отговори.

– Ако искаш да подходя по-сериозно, дай ми лист хартия. Ще подам сигнал до ФБР.

– Нищо няма да ти дам.

– Тогава ме откарай до магистралата.

– Аз съм полицай, а не таксиметров шофьор.

– В такъв случай мисля, че разговорът ни приключи, освен ако не ми повдигнеш обвинение за въображаемия обир на въображаемия магазин. Или не ми позволиш да си взема адвокат.

– Няма нужда от адвокат. – Гудиър замълча и добави: – Добре. Можеш да си вървиш. Но послушай съвета ми. Не се застоявай в града. Напусни го. Веднага. И най-важното. Не се забърквай с Ръсти Ръдърфорд.

Гудиър съпроводи Ричър до приемната, остави парите и четката му за зъби на масата и продължи към кабинета си. Трябваше да проведе един телефонен разговор насаме. Другото ченге добави паспорта и картата за банкомат с жест като на играч на покер, който слага чиповете си на масата, после му подаде формуляр и химикалка. Ричър се подписа, прибра нещата си по джобовете и поклати глава, когато полицаят се опита да го насочи към задния изход. Вместо това се изкачи по парадното стълбище и мина покрай редицата портрети, окачени в просторното мраморно фоайе. Излезе през средната врата, мина покрай грубо скованата рампа за инвалидни колички и обходи с поглед главната улица. Нямаше намерение да излезе на магистралата, без да е пил кафе. Въпрос на приоритети.

Ричър прекоси моравата и тъкмо се изравни е паркинга, когато чу някой да го вика. Беше Ръдърфорд, който го бе чакал до металната врата, а сега тичаше с вдигната ръка.

– Извинете! Много съжалявам, но не знам името ви. Почакайте, моля!

Ричър забави крачка и позволи на запъхтения дребосък да го настигне.

– Аз съм Ръсти Ръдърфорд – каза той и протегна ръка.

– Джак Ричър.

– Господин Ричър, имате ли нещо против да поговорим за минутка?

– Можем да разговаряме, докато вървим. Бързам за някъде.

– Моля ви! – Ръдърфорд бе останал без дъх и вече започваше да се вълнува твърде много. – Спрете! Спри! Само за миг! Няма да се бавим.

Ричър спря.

– Две неща. Първо, благодаря. Май отървах кожата благодарение на теб.

– За мен бе удоволствие.

– И второ, трябва да те попитам нещо. В опасност ли съм? Полицаят непрекъснато говореше за кражба на кола, което няма нищо общо със случилото се. В килията, преди да ме разпитат, разполагах с достатъчно време, за да обмисля ситуацията. Това не бе случайно. Отначало реших, че онези типове се появиха заради теб. До този момент не ми се бе случвало нищо подобно. Но после се сетих, че един от мъжете се опита да ме сграбчи, преди да се намесиш. Опита се да ме натика в колата. Полицаят заяви, че съм се объркал. Че не било така. Но аз не съм се объркал, нали? Просто искам да разбера какво става.

– Нямам представа – отвърна Ричър. – Това не е моят град. Не те познавам. Не знам какво може да си направил, за да ядосаш някого. Не знам дали притежаваш нещо ценно за някого. Но в града ти определено се случват странни неща. Това е сигурно.

– Какво да правя?

– Ти решаваш. Моята философия гласи: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Предвид обстоятелствата смятам, че ще постъпиш най-разумно, като напуснеш града. А в твое отсъствие да става каквото ще. Върни се, когато нещата се уталожат.

– Да напусна града? – облещи очи Ръдърфорд. – Не, не мога да го направя.

– Защо?

– Всички ще решат, че съм виновен.

– За какво?

– Дълга история.

Ричър се замисли. Скоро щеше да се стъмни. Беше гладен. Трябваше да вечеря. Все едно къде. Освен това през нощта по-трудно щеше да намери кой да го качи на стоп. Нямаше да може да разгледа пейзажа или забележителностите край пътя. Искаше да разбере защо този дребосък с изцапана с кафе риза смята, че доброто му име е по-важно от собствената му безопасност.

– Къде наблизо правят хубави бургери? Можем да хапнем и да ми разкажеш.

– Нали бързаше за някъде?

– Така е. Мога да закъснея малко. Човек трябва да проявява гъвкавост. Казват, че обратното не е здравословно.

В момента, в който Ричър разговаряше с Ръдърфорд, двама души се опитваха да се свържат със Сперански. Единият по мобилен телефон за еднократна употреба. Другият – по защитената срещу подслушване линия, която бе използвал по-рано. Никой от тях не успя да се свърже с него. Поне първоначално. Той бе слязъл в генераторното помещение. Само за няколко минути. Искаше да огледа мястото, преди икономката да го почисти. Сперански знаеше, че не бива да отлага повече. Част от кръвта стоеше там вече повече от две седмици. Жената бе издържала доста време. Бе издала ключова информация. Бе разкрила името на Ръдърфорд. И какво притежава той. А Ръдърфорд държеше в ръцете си истинско съкровище – в професионално отношение, разбира се. А в лично – жената го бе накарала да се върне в младостта. Мокрите поръчки бяха намалели. Сперански изпитваше носталгия по доброто старо време. Погледна тъмните петна на пода. Капките по стените. Оковите. Инструментите върху количката от неръждаема стомана. По-чистите места, където бяха стояли куфарите. Той се върна към любимите си моменти. И се усмихна. Обикновено не знаеше кога ще получи нова възможност. Или върху кого ще приложи необикновените си умения. Този път знаеше и двете.