Ли Чайлд - Стражът

Мъжът пристъпи от крак на крак.

– Добре. Какво ще кажеш за тази математическа формула: Върви или ще те застрелям?

– Това също не е основателна причина. Ако искаш да тръгна натам, трябва да посочиш причина, която изключва желанието ти да ме застреляш на улицата. Всъщност, ако искаше да ме застреляш, щеше да си го направил вече. Освен това, за да ме застреляш, ще ти трябва оръжие.

– Имам си – отвърна мъжът и разтвори полите на якето си. – И то сочи право към теб.

– Това в джоба ти оръжие ли е? Така ли? Нямах представа. И какво по-точно?

Онзи отвори уста, но не каза нито дума.

– Пистолет или револвер?

Мъжът не отговори.

– Трийсет и осми или четиресет и пети калибър?

Отново мълчание.

– Извади го. Покажи ми го. Може да научиш нещо.

Мъжът не помръдна.

– Нямаш никакво оръжие. Добре, всичко е наред. Можеш да си признаеш. Разбираш ли обаче, че играта свърши? Ето истинския ти проблем. Вече знаеш, че не можеш да ме накараш да изпълнявам заповедите ти. Затова се преструваш, че имаш оръжие. Само че нямаш. Ето моето решение. Ще отклоня поканата ти. И ще ти дам избор. Кажи ми кой те изпраща и защо искаш да вляза в уличката, и ще те оставя да си тръгнеш. В противен случай… Имаш ли телефон?

Мъжът не отговори.

– Ако имаш телефон и решиш да не отговориш на въпроса ми, съветвам те да го извадиш. И да набереш 911. При това веднага. Защото ще те хвърля през онази витрина, а ти не искаш кръвта ти да изтече на пода.

– Никой няма да набира 911 – прозвуча друг мъжки глас зад гърба на Ричър.

– И ако някой ще бъде хвърлен през онази витрина, това ще бъдеш ти – обади се втори глас.

Ричър се обърна и видя от сенките да излизат двама мъже. И двамата бяха високи над метър и осемдесет, с бръснати глави и големи буйни бради. Бяха облечени в мръсни гащеризони и бяха скръстили масивните си като на горили ръце пред широките си гърди. Ричър си ги представи да мъкнат по цял ден огромни гуми в някой автосервиз.

– Разбираш ли защо не обичам тъмните улички? – попита Ричър. – Те привличат плъхове. Има ли още? Ако има, по-добре да излязат още сега. Не знам какво си мислиш, но тези две торби лой определено няма да свършат работа.

– Ние сме трима – заяви първият мъж, извади ръката си от джоба и я сви в юмрук.

Ричър го сграбчи за ухото, завъртя го рязко и го блъсна към другите двама с такава сила, че мъжът се удари в тях и падна в краката им.

– Не си в нашата категория, затова по-добре да останеш там, където мога да те виждам.

Ричър изчака по-едрите мъже да помогнат на приятеля си да се изправи на крака. Те го вдигнаха от земята и застанаха от двете му страни. Подсъзнателен стремеж да закрилят най-слабия в групата? Или най-обикновена глупост? Ричър не знаеше отговора. Каквато и да бе причината, тримата бяха позиционирани по изключително нелеп начин. Трябваше да се разпръснат. Да оформят триъгълник. Да умножат заплахата. Да разположат по-едрите типове във външните ъгли. Да напреднат едновременно. Да атакуват едновременно. Тогава, дори Ричър да успееше да ги блокира, вниманието му щеше да бъде ангажирано изцяло с тях. И по-дребният нападател щеше да остане свободен. При това в центъра на атаката. Така щеше да получи възможност да стане герой.

– Предполагам, че възнамерявате да ми предадете някакво съобщение – въздъхна Ричър. – Кажете ми какво гласи то.

Двамата по-едри типове се спогледаха и онзи, който първи се бе обадил, пристъпи напред.

– Знаем какво правиш – каза той. – Откажи се. Прибери се у дома. И отведи шефа си със себе си.

– И кой е моят шеф?

– Онзи, с когото дойде.

– Аха. Очевидно имаме сериозен проблем. Знаете ли защо? Ако смятате, че той е шефът ми, това означава, че работя за него. Ако съм тук по работа, би трябвало да получавам пари за нея. Но ако спра да работя и си тръгна, няма да си получа парите. Ще загубя. Вие все едно се опитвате да вземете пари от джоба ми. А знаете ли какво се случва с хората, които се опитват да го направят?

Брадатият тип погледна приятеля си, но не отговори.

– Подробностите се различават, но крайният резултат винаги е един и същ. Продължителен престой в болница. Но днес е щастливият ви ден. Ще ви дам възможност да се измъкнете от обичайното наказание. Кажете ми кой ви изпрати и сме квит.

– Не можем.

– Искате да ме ядосате ли? – възкликна Ричър. – Много се дразня, когато някой се изразява неправилно. Разбира се, че можете да ми кажете. Просто не искате. Но въпреки това ще ми кажете. След като ви насърча по съответния начин.