Ли Чайлд - Стражът

Ключов фактор за всеки войник. А понякога и за цивилен.

Ричър си представи мястото съвсем ясно. Ресторантът. Жилищната сграда отсреща. Кафенето. Трите образуваха малък триъгълник. Районът, в който се движеше Ръдърфорд, като се изключи кратката му разходка до полицейското управление. А това толкова улесняваше онези, които искаха да го отвлекат. Ако той напуснеше апартамента си, те веднага щяха да го забележат. И този път Ричър нямаше да бъде там, за да го спаси.

Ако Ръдърфорд се бе скрил в дома си, можеше да оцелее. Поне за известно време. Отвличането на човек от улицата е едно. По своята същност това е бърз и динамичен процес. Лесно може да се прикрие. Лесно може да се прекрати. Отвличането на човек от дома му е съвсем друга история. Особено ако трябва да бъде извършено тайно. Не можеш да разбиеш вратата на нечий апартамент. Прекалено шумно е. Все някой ще чуе. Съсед или служител по поддръжката на сградата. Похитителите трябва да прибягнат до хитрост. А това изисква допълнително планиране. По-големи ресурси. Може би костюми и реквизит. Дори похитителите да проникнат в апартамента, остава да решат проблема с извеждането на жертвата на улицата.

Ако Ръдърфорд се бе скрил в апартамента си.

Ричър благодари на Рул, изкачи отново стълбите от мазето към фоайето на Съдебната палата, като вземаше стъпалата по три наведнъж и едва не събори някакъв мъж, който влизаше в сградата. Мъжът бе слаб, с памучен панталон и тениска с яка. И лого.

Самият Ръсти Ръдърфорд. Който не се бе скрил в апартамента си. И не бе отвлечен. Засега.

Ричър сграбчи Ръдърфорд за раменете, завъртя го рязко и го подкара навън.

– Пусни ме! – каза Ръдърфорд и се опита да се освободи. – Какво, по… Какво правиш, Ричър?

– По-добре да стоиш настрана от полицията… поне за известно време – отвърна Ричър и го пусна. – Току-що им казах, че си в опасност. Може би дори изчезнал. Сигурно ще искат да ти зададат няколко въпроса.

– За малко да загазя наистина – каза Ръдърфорд и приглади тениската си.

– Какво се случи?

– Излязох от апартамента тази сутрин. Исках да отида до кафенето. Стигнах до вратата, но един от съседите тъкмо влизаше. Възрастен човек, затова отстъпих, исках да му направя път, и тогава видях познато лице. На отсрещния тротоар. Жената, която шофираше колата, в която онези мръсници се опитаха да ме натикат вчера.

– Какво направи?

– Уплаших се. Изпаднах в паника. Хукнах към портиера и му изкрещях да повика такси до летището. Качих се горе, за да събера малко багаж, но просто не бях в състояние да разсъждавам логично. Не можех да реша какво да взема. Но портфейлът с документите и кредитните карти бе у мен, затова реших да потегля накъдето ми видят очите и да си купя всичко необходимо, когато пристигна… където и да било. Слязох долу и когато таксито се появи най-после, скочих в него. Стори ми се, че съм чакал цяла вечност.

– Защо си тук тогава?

– Стигнах до половината път до Нашвил и си казах: какво правя, по дяволите? Аз не знам как да се крия. Не искам да бягам. Искам да остана тук. Да изчистя името си. И тогава се сетих за теб.

– Какво за мен?

– Ти беше в ареста. За това, че ми помогна. Втори път. Не можех да те оставя зад решетките и реших, че най-малкото, което мога да направя, е дати платя гаранцията.

– Оценявам твоята загриженост, Ръсти, но ти не беше поводът за сбиването пред ресторанта.

– Напротив. Онези типове искаха да ме отвлекат. Холи, сервитьорката, бе категорична. Затова ми помогна да се измъкна през задната врата.

Ричър поклати глава.

– Онези идиоти чакаха мен. Бяха решили, че работя за застрахователя, който води преговорите за откупа и иска компютрите в града да заработят час по-скоро. Холи е устроила всичко. Спомняш ли си какви въпроси ми задаваше? С кого съм пристигнал в града.

– Нищо не разбирам. Да не би да са смятали, че ще накарат застрахователите да ускорят процеса, като ги сплашат?

– Те не искаха да работя по-бързо – отвърна Ричър. – Искаха да зарежа всичко.

– Но това е още по-абсурдно! Всички в града искат нещата да се върнат към нормалното си състояние колкото се може по-скоро.

– И все пак някой не го иска. Не знам каква е причината, но мисля, че е свързана с кашата, в която си се забъркал. Все пак трябва да се уверим в това. Предлагам като за начало да отидем да хапнем.

– И как ще ни помогне това?

– Храни се винаги когато можеш. Така няма да гладуваш, когато няма да си в състояние да се храниш. А и така ще ни се даде възможност да улучим с един куршум два заека. Стига Холи да е там, разбира се. Време е да поговорим с нея.