Ли Чайлд - Стражът

– Дай да видя! – каза Ричър, взе вестника и зачете статията.

Ръдърфорд грабна телефона си, въведе няколко команди и плъзна пръст по екрана.

– Не откривам повече информация. Намерих само нейна снимка отпреди изчезването.

– Каза, че се е свързала с теб. По какъв повод? – попита Ричър и остави вестника.

Ръдърфорд сви рамене.

– Първия път беше преди няколко седмици. Изпрати ми имейл. Правела проучване за някаква статия… нещо, свързано с недвижими имоти, мисля. Беше по времето, когато изгоря складът, в който се съхраняваше градският архив. Всички документи от Гражданската война насам бяха унищожени. Жената се интересуваше дали не разполагаме със записи на дигитален носител. Предполагам, че се свърза с мен, защото отговарях за поддръжката на компютърната система.

– Успя ли да ѝ помогнеш?

– Тогава си казах, че е извадила голям късмет. Градската управа тъкмо бе приключила огромен проект по прехвърлянето на целия архив на дигитален носител и качването му в интернет. Много скоро щеше да стане обществено достъпен. Дадох ѝ адреса на ръководителя на проекта, в случай че ѝ позволят да се запознае предварително с базата данни. Няколко дни след атаката с рансъмуер въпросната журналистка ми остави съобщение на гласовата поща. Интересуваше се има ли друг начин да прегледа архива, тъй като компютърната система е блокирала. Очевидно нямаше друг вариант, а и аз си имах достатъчно проблеми, затова не знам какво е станало след това.

Сервитьорката донесе поръчката, но Ричър не посегна към храната. Разсъждаваше. Жена, свързала се с Ръдърфорд, бе отвлечена и убита. После някакви хора се опитаха да отвлекат Ръдърфорд. Хора, които явно имаха опит в изтезанията, убийствата, разчленяването на телата на жертвите и изхвърлянето им в куфари, ако можеше да се вярва на Марти. Случаят изглеждаше все по-неприятен.

– Ръсти, оценявам факта, че се върна сутринта, за да платиш гаранцията ми – каза Ричър, когато и двамата приключиха да се хранят. – Въпреки че вече бях излязъл от ареста. Канех се да напусна града, когато някакви типове ми заложиха капан. С четирима от тях се срещнахме вчера. Подозирам, че това са същите хора, които са убили журналистката. Трябва да се отнесеш сериозно към това, което се случва. Много сериозно, ако не искаш следващата статия в този вестник да бъде посветена на теб и на частите от твоето тяло, открити на различни места. Трябва да напуснеш града. Веднага. Дори не се връщай в апартамента си.

– Да напусна града? И къде да отида? Кога да се върна? Какво да правя дотогава? – Ръдърфорд изтри лицето си със салфетката. – Ако наистина ме преследват хората, убили журналистката, те са доста опасен противник за ченгетата в малък град като нашия. Вероятно са дошли отнякъде. И ако могат да ме проследят до тук, могат да ме открият навсякъде. Ами ако замина на място, където им е по-лесно да ме заловят? Не. Ще остана. Ще се боря.

– Знаеш ли как? – попита Ричър.

– Не. Но ти знаеш. Справяш се отлично засега.

– Ръсти, с удоволствие бих ти помогнал. Но няма да съм тук завинаги.

– Просто не си тръгвай. Моля те. Остани известно време. Ще ти платя, имам спестявания.

– Не ми трябват пари. И бездруго не бих приел да изхарчиш спестяванията си за мен.

– Добре. Забрави за парите. Ще ти платя, като те науча да работиш с компютър. Ще ти помогна да влезеш в двайсет и първи век. Или поне в двайсети. Ще те науча най-малкото да използваш мобилен телефон.

Ръдърфорд беше прав, че бягството нямаше да гарантира сигурността му. Но и оставането в града нямаше да му осигури безопасност. Не и след като федералните агенти нямаха намерение да спазят обещанието си и да му осигурят закрила. Не и след като на свобода се разхождаха достатъчно хора като Марти, които не изпускаха от поглед Ръдърфорд.

– Ами ако наистина остана? – попита Ричър. – За ден или два? Но в замяна на това няма да ме учиш да работя на компютър.

– Имаме сделка – отвърна Ръсти и протегна ръка. – Какво ще правим сега? Ще се скрием ли някъде? Надявам се, че няма да се опитат отново да ме отвлекат.

– Не. Ще преминем в настъпление. По кое време приключва смяната на портиера в твоята сграда?

– Той спомена, че е поел двойна смяна. Ще остане на работа до десет вечерта.

– Добре. Трябва да направим някои приготовления. Но преди това ще се отбием на едно място. Вземи си телефона. Влез в указателя. Трябва да откриеш един адрес.

През годините Ричър бе чувал не една и две истории за хора, които тръгват да се прибират подпийнали или надрусани и влизат в чужда къща. Понякога истинските собственици ги намират заспали в леглото или припаднали на пода. Друг път прострелват натрапниците. Има случаи, когато хората, сгрешили адреса, стрелят, защото смятат, че някой друг е нахълтал в дома им. В кариерата си на военен полицай Ричър бе чувал какви ли не обяснения. Винаги трудно бе възприемал идеята за сгрешен адрес. Но това се промени, когато се озова в квартала на Холи.