Ли Чайлд - Стражът

– За бункер – отвърна Ричър.

– Именно – съгласи се Сандс. – Като онези, които хората са строили по време на Студената война. А не бункери, пълни с пясък и топки за голф.

– Фишър допускаше, че братята шпиони не са правили нищо, докато са живели тук, в Тенеси – отбеляза Ричър. – Сгрешила е. Надзиравали са строителството.

– И когато са заминали, сестра им е поела нещата в свои ръце – продължи Сандс. – Майката на Клостерман. Заличили са името ѝ от архивите, за да не открие някой връзката. Омъжила се е за Хайнрих Клостерман и къщата е била записана на негово име. Така се процедира при пране на пари, но в случая не става въпрос за финансови средства, а за недвижим имот.

– И когато са починали, синът им Хенри е продължил мисията.

– Това обяснява защо живее тук. Човек не може да продаде къща, в която има бункер от Студената война, без това да предизвика въпроси. Не че в наши дни има кой знае каква полза от подобни съоръжения.

– Явно се използва. Да отидем там и да огледаме мястото.

– Можем да започнем още сега.

Сандс взе телефона си и извика на дисплея сателитно изображение на Къщата на шпионите и терена около нея. Увеличи го максимално, но не видя почти нищо, само редица от дървета, зад които се простира пуста равна поляна. Нещо като пасище, на което да вържеш магарето си. Стига да имаш магаре, което не обичаш особено. Сандс обаче откри нещо любопитно. Бетонни стъпала, разположени в края на черен път, които сякаш се спускаха под земята.

– Очаквах да видя люкове, вентилационни шахти, резервоари за вода. Нещо, през което да се промъкнем.

Ричър поклати глава.

– Бункерът е построен от хора, които са искали да оцелеят при евентуална ядрена война. Той трябва да задоволява собствените си нужди, затова въздухът и водата циркулират в затворени системи, пречистват се и се използват отново. За целта са нужни инсталации, разположени дълбоко под земята. Възможно е бункерът да е свързан с къщата, за да ползва електричество, а може би и вода. Особено в мирно време. Или за профилактика. Но едва ли поддържа други връзки с външния свят.

– Трябва да уведомим Уолуърк. Ще му трябват експлозиви. Пробивни и земекопни машини…

– Така е, но само ако мястото е заключено. Ще му звъннем по пътя. Първо искам сам да видя бункера. Все пак имаме едно предимство.

– Какво?

– Никой не знае, че идваме.

Сандс спря колата пред портата на Клостерман. Погледна Ричър, кръстоса два пръста за късмет, пресегна се и натисна интеркома.

Никой не ѝ отговори.

Надявай се на най-доброто…

Сандс опита отново.

Нищо не се случи.

Портата бе направена от стомана. И бе висока два метра и половина. Плъзгаше се странично, което означаваше, че няма нито панти в края, нито крила, които да се събират в центъра. С други думи, нямаше слаби места. Невъзможно бе да се разбие или отвори насила. Единственият начин да се влезе бе да се въведе правилният код. Един четирицифрен код означава десет хиляди комбинации. Трябваше да стеснят рамките на търсене, затова Ричър слезе от колата и взе малко мазилка от основата на стената. Стри я на фин прах между пръстите си и по-духна лекичко към клавиатурата. Подухна втори път, за да отстрани излишното количество. И видя, че прахът е полепнал по три от клавишите. Нула. Две. Четири.

Оставаха осемдесет и една комбинации.

Ричър знаеше от собствен опит, че хората използват най-често дати. Защото датите се помнят лесно. Обикновено те имат някакво сантиментално значение. В такъв случай първата цифра бе нула. Втората трябваше да е две или четири. Броят на комбинациите бе сведен до десет. А може би само до една. Ричър се сети за черния мерцедес. За съседа, на чийто парцел трябваше да се проведе нацистко сборище. Самият Клостерман вероятно бе нацист. Затова Ричър въведе 0420. Рожденият ден на Хитлер.

Вратата започна да се отваря.

Ричър скочи обратно в колата, Сандс потегли и се насочи встрани от къщата. Към обраслото с храсти поле. Към бетонните стъпала, които бяха видели на изображението от сателита. Там вече стояха паркирани два автомобила. Черен линкълн, същият, който специалистът от Москва бе шофирал, и още един шевролет, този път червен. Сандс спря до него.

Ричър излезе и се спусна по стъпалата. Те бяха двайсет и шест, излети от бетон, който се бе напукал от годините и атмосферните условия. Стигаха на шест метра под земята и завършваха пред метална врата, боядисана в сиво. Най-обикновена, скучна, но масивна. Ричър я побутна с две ръце, но тя не помръдна. Ричър опря рамо, запъна крака в най-долното стъпало и натисна отново, по-силно. Вратата не помръдна дори на милиметър.