Джой Филдинг - Гранд авеню

— Какво? За какво говориш?

— А, значи все пак има някои неща за приятелката ни, които не знаеш.

Бе ред на Сюзан да се почувства явно неудобно. Тя се размърда на стола си.

— Добре де, голяма работа. Дори и да допуснем, че Барбара е правила някакви злополучни телефонни обаждания, в което не вярвам непременно…

— Разбира се, че не вярваш.

— Това все още е много далеч от сексуално малтретиране на собственото си дете.

— Защо би лъгала Трейси?

— Ох, не зная. Мислиш ли, че желанието ѝ да излезе от затвора би могло да има нещо общо с това?

— Смяташ, че си измисля цялата история?

— Зная , че си измисля цялата история.

— От къде знаеш? Ти прекара по-малко от два дена с нея. Как можеш да твърдиш, че я познаваш толкова добре?

— Изобщо не я познавам! Но познавах Барбара. А също и ти, по дяволите.

Вики отиде до прозореца и се взря към улицата. Почакайте ме, безмълвно викна тя към пешеходците, забързани насам-натам.

— Добре, с какво разполагаме тогава? — Тя се обърна отново към Сюзан и забеляза сълзите в очите ѝ, но се престори, че не ги вижда. — Имаме едно шестнайсетгодишно момиче, което признава, че е убило майка си.

— След като многократно лъга полицията. И мен. И теб.

— Да, тя излъга.

— Тогава какво те кара да мислиш, че не лъже и сега? Разполагаш ли поне с едно доказателство в подкрепа на твърденията ѝ?

Вики изви глава назад и потърка мускулите в основата на врата си. Сюзан бе права. Тя не разполагаше с доказателства, с нищо, което да потвърди невероятните обвинения на Трейси. Журито щеше да иска нещо повече от няколко крокодилски сълзи, за да издаде решение за невинност.

— Нямаш доказателства, нали?

— Все трябва да има причина Трейси да извърши това, което е извършила.

— Кой го казва?

— Момичетата не убиват майките си просто така, по прищявка.

— Може би на Трейси не ѝ е харесвало, че вече не е в центъра на майчината си вселена. Може да не ѝ е харесвало това, че майка ѝ си гради нов живот. Може пък просто да не ѝ е харесало онова, което майка ѝ е сервирала за вечеря онази нощ.

— Или пък може майка ѝ да я е тормозила сексуално — с безизразен глас заяви Вики. — Кажи ми, Сюзан. Щеше ли толкова бързо да обвиниш Трейси, ако тя се бе оплакала по същия начин от баща си? Не можеш да пренебрегваш твърденията на Трейси, само защото Барбара беше жена.

— Аз не ги пренебрегвам, защото тя беше жена. Пренебрегвам ги, защото ми беше приятелка.

— И ако те призова като свидетел…

— На твое място не бих направила това.

Вики сви рамене.

— Но не си на мое място.

Сюзан отиде до вратата, отвори я рязко и излезе в коридора.

— И всеки божи ден благодаря на Господ за това. — После затръшна вратата зад гърба си.

— По дяволите! Мамка му! — Вики взе една писалка „Монблан“ от бюрото си и я захвърли към вратата в мига, в който секретарката ѝ надникна вътре. Писалката се размина с главата на младата жена само на сантиметър. — По дяволите, никога ли не чукаш?

— Чух да викате — започна секретарката и избухна в сълзи. — Съжалявам. — Тя забързано излезе и затвори вратата след себе си.

— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да праща цветя на грозноватата млада жена, помисли си Вики. И което бе по-лошо, да ѝ се извинява. А можеше просто да ѝ повиши заплатата. По дяволите, защо всички през тези дни бяха толкова дяволски чувствителни? Крис се оказа така разстроена от твърденията на Трейси, че отказа да ѝ се обади, въпреки оставените съобщения; Сюзан, която не страдаше от подобна плахост, бе нахлула в кабинета ѝ и открито постави под съмнение мотивите и честността ѝ. И тези абсурдни намеци за майка ѝ, за бога. Дори Джереми се съмняваше дали е разумно това, което прави.

— Може би трябва да оставиш някой друг да се оправя с този случай, скъпа — бе я посъветвал той.

— Може би ти трябва да си гледаш твоята работа — бе възразила тя.

Защо не можеше да ги послуша? Заслужаваше ли си наистина заради защитата на Трейси да изгуби уважението на съпруга си? Заслужаваше ли си да изгуби най-добрите си приятелки? Наистина ли вярваше, че Трейси е нещо по-различно от една студена и пресметлива малка психопатка, напълно обяснима със средствата на популярната психология, която се опитва да избегне последствията от постъпките си?

— Не зная — горчиво проплака Вики. Но това, което знаеше, което чувстваше в дъното на душата си, независимо какво си мислеха Сюзан, Крис и Джереми, бе, че прави каквото Барбара би желала, че най-много от всичко, че независимо от всичко, Барбара би искала дъщеря ѝ да бъде предпазена. Дори ако Трейси бе убила майка си без друга причина, освен че така ѝ се е прищяло, то Барбара пак би искала Вики да я защитава, да направи всичко по силите си, за да не допусне дъщеря ѝ да иде в затвора.