Джой Филдинг - Гранд авеню

— Позволете ми да ви благодаря предварително — продължи Майкъл Роуз и закопча най-долното копче на тъмносивото си сако, същото, което винаги носеше в първия ден на важен съдебен процес. Нещо като талисман за добър късмет, както бе обяснил веднъж на Вики. Сив костюм, жълта вратовръзка за началната пледоария, син костюм, червена вратовръзка за заключителната.

Мъж, който планира нещата, помисли си Вики и закри уста с ръка, за да не се вижда как произнася безмълвно думите едновременно с него.

— Работата, която ви предстои, няма да е лека.

— Казахте ли нещо? — прошепна Трейси зад гърба ѝ.

Вики махна ръка от устата си, протегна я назад и потупа Трейси по ръката, съзнавайки, че движението ще привлече погледа на поне един от съдебните заседатели. Ръцете на Трейси бяха хубави и топли, отбеляза Вики, за разлика от нейните, които сякаш цяла нощ са били затворени във фризер за месо.

— Но аз ще се опитам да я направя колкото се може по-лесна за вас — продължи Майкъл. Все същата проклета реч всеки път, помисли си Вики и погледна към съдия Фицджералд, чиято физиономия създаваше измамното впечатление за любезен господин на шейсет и четири години. Съдия Фицджералд изглеждаше като нечий любим чичо, със своето кръгло лице и прошарена коса, но приятелската усмивка прикриваше язвителен език, а зад добродушните му сини очи се таеше злобна душа.

— Фактите по този случай действително са твърде прости — продължи Майкъл. — По някое време между три и пет часа сутринта на осемнайсти август, 1992 година, една четирийсет и шест годишна жена, на име Барбара Ейзингер, е била брутално пребита до смърт.

Вики наблюдаваше лицето на Трейси, когато Майкъл подхвана своето драматично изложение на зловещите факти. Трейси изглеждаше спокойна, дори ведра, в бледосиния си пуловер и плисирана морскосиня пола, твърде подобна на добре възпитаната ученичка, която всъщност беше. Тъмни къдрици обграждаха ангелско лице без грим, с изключение на едва забележимата спирала за мигли, която Трейси бе настояла да си сложи, непосредствено преди журито да влезе. Достойна дъщеря на майка си, помисли Вики и забеляза, че в ъгълчетата на очите ѝ се събират сълзи, докато Майкъл Роуз описваше в подробности характера и жестокостта на раните на Барбара.

— Не се бой да заплачеш — Вики я бе инструктирала по-рано. — Дай възможност на журито да види колко много си обичала майка си.

Истински ли бяха сълзите ѝ сега, или Трейси просто следваше адвокатския съвет?

Не е моя работа, каза си тя и нервно обходи с поглед високия таван и тъмната ламперия на удобната стара съдебна зала. Аз съм просто адвокат. Не съдия, нито съдебен заседател. Моята работа не е да отсъждам вина или невинност, а само да осигуря на клиентката си възможно най-добрата защита.

Колко пъти още трябваше да си напомня това, за да престане да се чувства толкова дяволски виновна? Имаше работа да върши и щеше да я свърши. Фактът, че и Сюзан, и Крис не ѝ бяха говорили от месеци, че и двете доброволно се бяха съгласили да свидетелстват в полза на обвинението, само засилваше решимостта ѝ и правеше работата ѝ по-лесна.

— Моите уважавани колеги ще се опитат да ви убедят, че Трейси Ейзингер е убила майка си при самозащита — продължи Майкъл. Гласът му представляваше интересна смесица от възмущение и неверие. Сега, след като бе приключил с изложението на случая, той се опитваше предварително да дискредитира защитата, да приглуши ефекта от аргументите, които Вики би могла да предложи. — Те ще се опитат да замъглят простите и ясни очертания на този случай, като призоват вашата нужда да вярвате, че децата не могат просто така да убиват родителите си, без достатъчно основателна причина. И за да направят това, ще се наложи да се справят с добре познатия костелив орех — да обвинят жертвата.

Добре познат костелив орех, повтори си Вики и си представи един чепат кафяв орех да се търкаля по износения бежов килим на залата. Вики спря смешната метафора с острия връх на черната си обувка и с токчето си я стри на невидим прах. За пред журито тя поклати глава в подигравателно недоумение и си погледна часовника. Майкъл говореше вече повече от четирийсет минути.

— Ще ви кажат, че всеотдайната майка е имала скрита страна, за която не е знаел никой друг, освен нейната дъщеря и която тя успешно е крила от най-близките си повече от едно десетилетие. Те ще се опитат да ви убедят, че Барбара Ейзингер е била чудовище, което редовно е малтретирало сексуално дъщеря си.