Джой Филдинг - Гранд авеню

— Хайде, миличка — гука Крис. — Бъди добро момиче. Ела при мама.

— О! — проплаква Ана, звукът се отронва от устните ѝ като любовна въздишка. Ръцете ѝ се повдигат, сякаш дръпнати от тънки струни. Тя полита напред и се понася към екрана. Аз инстинктивно се пресягам, натискам паузата и виждам как Монтана се сгушва в обятията на майка си.

Чакала е толкова дълго време, мисля си аз, приближавам тихо, заемам мястото на Крис и притеглям дъщеря ѝ. Чувствам, че краката на Ана поддават и тялото ѝ се отпуска върху мен. Плачем заедно, и двете сме завладени от спомена, намираме неочаквано успокоение една в друга.

Ако животът е избора, който правим, както веднъж ми каза майка ми, то твърде голяма част от този живот ние прекарваме да оплакваме направения избор. Твърде много време похабяваме да скърбим. За миналото не можем да направим нищо, освен да го признаем и приемем. То е свършило. Приключило. Няма го.

Но макар че вече не съм младата жена, която виждам на екрана да се смее заедно с приятелките си, аз зная, че тя не е напълно изчезнала, че все още е част от мен. Понякога я виждам да ми намига, когато гледам с уморени очи в огледалото. Понякога чувствам как опъва раменете ми назад, когато ми се иска по-скоро да се отпусна. Тя побутва пръстите ми, когато пиша, избира думите, които изричам. Тя е гласът на моята младост, на всичко скъпо и близко до сърцето ми и все още шепне в ухото ми.

Тя е моя приятелка.

Кой казва, че животът трябва да има смисъл? Че ни дължи някакви обяснения? Може би няма такова нещо като справедливост. Може би никога няма да има мир. Или решение.

Но има надежда, мисля си, докато прегръщам Ана и притискам до себе си всичко, което е било и всичко, което ще бъде.

А има също и любов.

Авторът е направил алюзия с Гранд авеню, а не с грандами. — Бел.ел.кор.

Trousseau (фр.) — чеиз. — Б.пр.

Grace, Joy, Hope, Faith — Грация, Радост, Надежда, Вяра (англ.). — Бел.пр.