Джой Филдинг - Гранд авеню

— Имате прекрасен дом — казва Ана и сяда на ръба на един от столовете с двойни облегалки и дамаска на цветя от двете страни на никога неизползваната черна мраморна камина.

Нито аз, нито Оуен не питаем и най-слаб интерес към камините, което внезапно ме поразява. Ние изглеждаме като хора, за които би било най-голямо удоволствие да хвърлят по някое и друго дърво в огъня, да се облегнат и да се наслаждават на топлината му. Признавам си, тази представа е чудесна. Но в действителност — твърде много труд. Никой от нас не желае да си го дава. По-просто е да се включи отоплението.

Колко пъти, чудя се аз, докато се колебая между стола с облегалката и дивана в розово, разположен под прав ъгъл с него, нещата са такива, каквито изглеждат?

В крайна сметка избирам дивана. Отнема ми няколко секунди да се настаня удобно.

— Би ли желала нещо за пиене? Вода? Лимонада?

— Нищо, благодаря.

Секунди по-късно Уитни се появява с цветята, спретнато подредени в дълбока кристална ваза и ги поставя на стъклената масичка пред дивана.

— Аз ще се кача горе, ако не възразявате. — Тя поглежда към тавана, като че ли това е достатъчно обяснение.

— Радвам се, че те видях отново — казва Ана, когато Уитни излиза. И добавя, малко по-тихо: — Не мога да повярвам колко е пораснала.

Кимвам. Аз също не мога да повярвам. Всъщност, дори съм изненадана, че Монтана изобщо помни по-малката ми дъщеря. Толкова много време бе минало, откакто я е виждала.

— Тази година е последен курс.

Ана поклаща глава с изумление, което обикновено изразяват много по-възрастни от нея жени. Тя е само на двайсет и пет, твърде млада, за да осъзнава изтичането на времето.

— В кой университет?

— Дюк.

— И Ариел ли отиде там?

— Ариел предпочете да не постъпва в университет — казвам аз и се опитвам да запазя усмивката си. Все още ме безпокои фактът, че по-голямата ми дъщеря се отказа от висше образование и вместо това предпочете да се омъжи за един съвременен каубой, с когото замина в едно ранчо край Каспър, Уайоминг. Там тя очаква през декември първото ми внуче. — Толкова е странно — чувам се, че споделям. — Половината си живот прекарах в усилия да получа степен. Смятат ме за нещо като авторитет по женските въпроси. Изнасям лекции из цялата страна. Пиша дори книга… — Млъквам. Какво я е грижа тази млада жена за живота на една застаряваща жена? — А имам такава дъщеря — продължавам, въпреки че не ми се иска, — останка от минала епоха, която смята, че е романтично да ходиш боса и да си бременна.

— Може да се върне в училище по-късно.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Вие го направихте.

— Права си. — Усмихвам се и се чувствам по-добре. Както и да е, какво мога да направя за теб? Това си е нейният живот. Да я оставим да си го живее.

— Тя ще се оправи — казва Ана с такава сигурност, че се улавям, че ѝ вярвам. И добавя: — Чух, че Вики станала истинска звезда.

Усмивката ми угасва.

— Това не е изненада.

— Гледаш ли понякога нейното шоу?

Поклащам глава. Преди четири години Вики и семейството ѝ се преместиха в Лос Анджелис. По-късно тя се прикрепи към „Корт ТВ“, а напоследък списание „Пийпъл“ я обяви за една от „Петдесетте най-красиви хора на света“. Статията съобщаваше, че наскоро се била събрала с майка си. Имаше снимка на двете заедно и въпреки че снимката бе много малка, семейната прилика бе несъмнена. Всяка от тях имаше същото фино лице, същото свирепо изражение на очите. Ръката на Вики бе небрежно отпусната на рамото на майка ѝ, но аз не можех да не си помисля, че подсъзнателно се опитва да я задържи да не избяга отново. Оуен каза, че извличам прекалено много от снимката и навярно е прав. Във всеки случай, надявам се, че събирането им е всичко, което Вики е искала и от което е имала нужда и че майка ѝ е такава, каквато Вики се е надявала да бъде. Мислех да ѝ се обадя, да ѝ пожелая всичко хубаво, но се отказах. Някои рани са твърде дълбоки, за да се докосват.

— А Трейси? — пита Ана. — Чувала ли си я?

— Не, слава богу. За последно чух, че играела в някаква второразредна пиеса. — Млъкнах, обхваната за момент от една от малките иронии на съдбата. — А ти? Какво те носи обратно в Синсинати? Не ми казвай, че ти е дотегнала френската кухня.

Усмивката на Крис се излъчва от сърцевидното лице на дъщеря ѝ.

— Не, Париж е чудесен. Не мога да си представя да живея другаде. А и срещнах едно момче там… — Изречението прекъсва, думите се носят като цигарен дим. Тя извива очи и се смее със смеха на майка си.