Джой Филдинг - Гранд авеню

От смъртта на Барбара бяха изминали почти девет години и осем, откакто съдът подпечата съдбата ни веднъж завинаги. Бяхме навлезли в нов век, ново хилядолетие. Годините изминаха по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Много неща се бяха променили, но Гранд авеню си остана в общи линии същият, поне външно. Аз все още живея тук. Единствено аз останах.

Филмът свършва. Автоматично натискам бутона за пренавиване и слушам как лентата тихо жужи, подобно шума на загасваща флуоресцентна лампа. Колко пъти вече бях изгледала този филм днес? Пет? Шест? Може би повече. Опитвам се да не мисля колко пъти съм го гледала през всичките тези години. Сигурно стотици. Рождени дни, годишнини, твърде много дни между тях. Но все още не съм готова да кажа сбогом на тези млади жени, които обичах и ще обичам до смъртта си. Гранд дамите, произнасям безмълвно, почти като молитва, когато лицата им отново изпълват екрана на огромния телевизор и смехът им стапя сърцето ми. Възможно ли е наистина да са минали двайсет и три години от онзи първи следобед? Възможно ли е? Защо не мога да ги пусна?

На входната врата се звъни.

— Мамо, вратата! — вика глас отгоре.

— Можеш ли ти да отвориш, миличка? — питам аз. — Сигурно е за теб.

Стъпки по стълбите. Чуват се като от стадо слонове, макар да е само едно момиче на двайсет и една години.

— Виж кой е, преди да отвориш — виквам, но вече е твърде късно. Чувам вратата да се отваря. Слаби гласове достигат откъм малкото фоайе към новонагласената „техническа зала“ отляво на предния коридор. — Кой е, миличка? — питам, когато дъщеря ми се показва на прага.

— За теб е. — Крехките рамене се свиват. — Тя казва, че те познава.

Спирам филма и виждам как жените замръзват на екрана. Станах много сръчна в управлението на видеото, което ме удивлява не по-малко от останалата част на семейството ми. Всъщност, аз съм единствената, която знае как да го програмира така, че да записва докато ни няма или спим. Зная дори как да записвам някое шоу по един канал, докато гледам друг и съм странно, дори плашещо горда с това си постижение.

— Каза ли си името? — питам и неохотно се надигам от дивана.

Още едно свиване на рамене. Стъпвам си на краката и следвам дъщеря си към предната част на къщата.

Цял ден съм седяла на климатик в кабинета си, със спуснати завеси, в затъмнена стая, с изключение на светлината, идваща от телевизионния екран и съм забравила колко е ярък денят, колко е топло юлското слънце, колко е свеж въздухът навън. Той почти ме поваля в нетърпението си да ме обхване цялата, щом приближавам вратата.

Тя стои на прага, лицето ѝ е наполовина засенчено от растящата наблизо плачеща върба. От нея се носи мирис на свежи цветя. Виждам букет, като бебе, да лежи в треперещите ѝ ръце.

— Здрасти — простичко казва тя и сърцето ми спира.

Отварям уста да кажа нещо, но никакви думи не излизат. Какъв жесток номер ми погажда въображението, чудя се. Толкова дълго ли съм седяла в тъмнина, че започвам да виждам духове и вече не различавам действителното от невъзможното?

— Госпожа Норман? — пита тя и ме кара да се осъзная.

— Мамо? — Уитни докосва ръката ми. Чувствам тревогата в пръстите ѝ.

— Предполагам, че не ме помните. Аз съм Монтана — казва тя, сякаш не е съвсем сигурна. Гласът ѝ е някак нервен, задъхан, съвсем различен от гласа на майка ѝ, но встрани от това, двете жени са почти еднакви. Изглежда сякаш Крис е излязла от екрана, приела е твърда форма, изтичала е отпред на къщата и сега стои пред мен. Сякаш съм натиснала погрешен бутон и по чудодеен начин съм изтрила последните двайсет и три години. — Мога ли да вляза? — пита тя.

Отстъпвам назад, за да я пусна да влезе.

— Монтана — промърморвам, неспособна да произнеса друго.

Тя се усмихва, втъква дългата си руса коса зад ушите с жест, забележително приличащ на майчиния ѝ.

— Всъщност, предпочитам Ана. С едно „н“.

— Ана — повтарям след нея и вкусвам простия звук.

— Никога не съм се чувствала удобно с името Монтана. — Тя поглежда цветята в ръцете си, сякаш ги вижда за първи път, и ми ги подава. — За вас са.

— За мен? Благодаря.

— Ще ги поставя във вода — предлага Уитни, почувствала, че не съм способна да реагирам с нормалната си скорост. — Защо вие двете не отидете във всекидневната да седнете? — Тя посочва пътя, сякаш може да съм забравила. Аз чинно повеждам Монтана — Ана, както предпочита да я наричат сега — към слънчевата стая в задната част на къщата. Чувам в кухнята да се пуска чешмата.