Джой Филдинг - Гранд авеню

— Виждала ли си баща си?

Ана се намръщва и челото ѝ се сбръчква.

— Дойдох да видя братята си.

— Как са те?

— Добре са. Трудно е да се каже. Знаеш ги момчетата — не говорят много.

— Не съм виждала Тони от години — отбелязвам повече на себе си, отколкото на момичето, което някога знаех като Монтана.

— Той не се е променил. Миналата година преживя автомобилна катастрофа. Това малко го стресна. Сега леко накуцва, но встрани от факта… — Тя млъква и бавно и дълбоко си поема дъх. — Разкажи ми за майка ми — добавя тихо.

Затварям очи, отварям ги отново и виждам Крис на мястото на дъщеря ѝ. Какво мога да кажа?

— Какво искаш да знаеш?

Ана вдига брадичката си към тавана, сякаш да попречи на сълзите, насъбрани в очите ѝ да се търкулнат по бузите.

— Всичко.

Поклащам глава, все още сърдита на горчивата ирония на живота.

— Преди около три години си открих бучка на едната гърда — започвам и все още чувствам заплахата. — Майка ми почина от рак на гърдата няколко години преди това. Не зная дали си спомняш.

Ана кимва почтително.

— Както и да е, докторът ми назначи мамограма. Бях ужасена. Майка ти предложи да ми прави компания, а после реши и тя да си направи мамограма. Моята бучка се оказа безвредна киста…

— Моята майка не е била такава късметлийка — прошепва Ана.

— След това всичко се разви много бързо. За по-малко от две години тя си отиде.

Ана приглушава едно слабо хлипане в гърлото си.

— Нямах представа, че е била болна.

— Опитахме се да се свържем с теб, но баща ти ни даде грешен адрес. Всичките ни писма се върнаха обратно.

— Копеле — ясно произнася Ана полугласно. — Всичко, което получих, бе едно телефонно обаждане, след като тя бе починала. — Тя скача на крака, но не помръдва след това. — Макар че в действителност не мога да хвърля цялата вина върху него, нали? Мое беше решението да я изключа от живота си, както и да замина за Европа.

— Ти бе едно объркано младо момиче.

— Бях една егоистична кучка.

— Не — казвам ѝ и ми се иска да я прегърна, но се боя да не прекрача невидимата граница помежду ни. — Не бива да се чувстваш виновна. Майка ти те обичаше. Толкова се гордееше с теб.

— Защо? Какво изобщо съм направила да заслужа гордостта ѝ?

— Ти беше нейна дъщеря.

— Това достатъчно ли е?

В един миг пред мен се появява лицето на Ариел, в многобройните му превъплъщения, израства от ревниво хлапе в разбунтувана тийнейджърка и в бременна жена.

— Да — казвам меко, — достатъчно е.

Ана избърсва една сълза от бузата си и пак сяда.

— Разкажи ми за тези две години. Тя страда ли много? Беше ли самотна?

— Не страда — казвам ѝ честно. — Имаше чудесни лекари. Те направиха така, че да я боли колкото се може по-малко. И не, не беше самотна. Приятелката ѝ, Дона, беше с нея.

— Дона е жената, с която е живяла?

— Срещнали се, когато Крис работеше за Емили Холъндейл. Дона е чудесна жена. Мисля, че ще ти хареса.

— Имаш ли телефонния ѝ номер?

Кимвам.

— В кухнята е. Ще ти го донеса.

— Благодаря.

Отнема ми малко време да намеря телефона на Дона. Кухненското ми чекмедже представлява една бъркотия от отделни листчета и стари изрезки от вестници. Имам, разбира се, тефтерче за адреси, но то е безнадеждно остаряло. Не съм вписвала нищо в него от години. Така че трябва да прегледам всеки разкъсан плик, всяка визитка, докато намеря настоящия адрес и телефон на Дона. Най-изненадващо той се оказва на върха на купчината, но първия път съм го пропуснала. Стисвам го в юмрука си и го отнасям обратно във всекидневната.

Ана не е там.

Обзема ме моментна паника, докато се втурвам към входната врата. Тръгнала ли си е? Може би все още мога да я настигна…

И тогава я чувам да плаче тихо. Тръгвам по посока на звука, зная точно къде ще я намеря.

Тя стои на прага на обновения ми кабинет, сега напълно оборудвана техническа зала, с внушителната си поредица от компютри, стереоуредби, CD-плеъри, тонколони и огромен телевизионен екран. Взира се в майка си, само няколко години по-стара, отколкото е Ана сега. Влизам на пръсти зад нея в стаята и натискам старта на видеото. Отстъпвам назад и гледам как жените оживяват. Камерата подскача от Крис към Барбара и Вики. Лицето на Барбара изпълва екрана, когато тя грабва камерата, обръща я по посока на мен, а после се връща на Крис, която се мъчи да задържи Монтана в скута си.

Ана гледа как детето Монтана рита майка си по глезена и се изхлузва от скута ѝ. Бебешкото ѝ лице е обляно в сълзи, както е лицето на Ана сега. Крис протяга ръце и търпеливо чака дъщеря ѝ да се върне. Но Монтана не иска и упорито стои в края на картината.