Джой Филдинг - Гранд авеню

— Зная, че майка ти те обичаше повече от всичко останало на света.

— И аз я обичах.

Вики затвори очи и видя Барбара, Сюзан, Крис. Мили боже, какво бе направила?

— Обичала си я, но си я убила без причина?

— Имаше причина.

— Каква беше тя? — Имаше ли смисъл този разговор? — Защото си я ревнувала от връзката ѝ с Хауърд?

Трейси вече клатеше глава.

— Не беше това.

— А какво?

— Няма да разберете.

— Не, навярно няма. Но все пак ми кажи.

— Не съм сигурна, че ще мога да обясня. — Трейси разкопча най-горното копче на зимното си яке и помаха с пръсти пред лицето си, сякаш искаше да си набави малко въздух. — Бяхме толкова близки, че понякога изглеждаше сякаш сме един човек. Сякаш не съществувах наистина, когато тя не бе наоколо. Разбирате ли какво искам да кажа?

Вики кимна, но в действителност нямаше представа за какво говори Трейси.

— Бе толкова хубаво, когато баща ми ни напусна и си останахме само двете. Бяхме винаги заедно. Но тогава тя срещна Хауърд и всичко се промени. Изведнъж тя си имаше цял нов живот, а аз бях просто… Не зная… Аз бях нищо. Сякаш не съществувах повече. Сякаш ми бе откраднала въздуха. И единственият начин, по който можех да си го върна, единственият начин, по който можех да си върна живота, бе да я убия. Разбирате ли? Не исках да я наранявам. Просто си исках живота обратно.

Главата на Вики се въртеше. Имаше ли смисъл нещо от това, което Трейси току-що каза?

— А сега? — попита тя. Думите се блъскаха в мозъка ѝ. Като стика, който Трейси бе стоварила върху главата на майка си, помисли си Вики и затвори очи. — Нищо ли не чувстваш? Никаква вина? Никакви угризения?

Настана дълга пауза.

— Чувствам облекчение.

О, боже.

В ключалката на входната врата се превъртя ключ.

— Здрасти — извика след секунда Джереми. — Има ли някой вкъщи?

— Тук съм. — Вики не направи никакъв опит да стане, знаеше, че краката няма да я издържат.

Трейси се усмихна.

— Трябва да вървя. Баща ми ще започне да се тревожи. Сама ще изляза. Благодаря ви още веднъж — извика тя, когато стигна коридора, после: — Здравейте, господин Латимър. Как сте?

Неизменно учтива млада жена, помисли си Вики, а стенният часовник с махало зад гърба ѝ отмерваше минутите. Вики си представи баща си да седи на леглото си, втренчен в стените на старческия дом. Така ли прекарваше нощите си, запита се тя. Брои минутите до сутринта и се моли да изпадне в безсъзнание?

— Вики? — чу мъжа си да казва. Гласът му идваше някъде отдалеч, макар да се оказа, че стои точно пред нея. — Добре ли си? Вики?

Вики премигна и бавно кимна с глава. Мислеше си — той изглежда толкова стар.

— Трейси изглежда много щастлива.

— Е, ние определено не бихме искали Трейси да е нещастна. — Вики взе празната винена бутилка. — Празнувах. Защо не донесеш отдолу нова бутилка и не се присъединиш към мен?

Джереми тъжно се усмихна.

— Не съм сигурен, че съм в настроение да празнувам тази нощ, скъ-ъпа.

О, боже, и той, помисли си Вики. Какъв ли беше неговият проблем?

— Имах интересна среща по-рано тази вечер.

Вики го погледна въпросително. Защо ѝ говореше за срещи?

— С Майкъл Роуз.

О, боже. Вики усети как стомахът ѝ пропадна.

— Срещнал си се с Майкъл? Защо?

— Повярвай ми, не беше моя идея. Той дойде в офиса ми, хвана ме тъкмо когато се канех да си тръгвам и ми наговори доста интересни неща.

— Е, надявам се, че не си взел на сериозно нищо от това, което си е наумил да ти каже. Той е ядосан, ревнив и навярно пиян.

— Навярно. И все пак, бе доста убедителен.

Вики се взря в очите на съпруга си и видя, че знае и го боли. Можеше ли още да го обижда като го излъже в лицето относно любовната си авантюра? Не беше ли причинила вече достатъчно вреди на хората, които обичаше?

— Това не означаваше нищо — призна тя и изтрезня по-бързо, отколкото ѝ се искаше.

— А кое означава? — просто попита Джереми.

— Какво?

— Просто започвам да се чудя, скъ-ъпа, това е всичко.

Щеше ли да я напусне, запита се Вики и си помисли, че всички хора в живота ѝ я напускат. Успяваше да привлече вниманието им, но въпреки всичките си театрални усилия, не успяваше да ги задържи.

— Както и да е, скъпа, днес бе дълъг ден и аз съм уморен. Отивам да си легна. — Джереми направи пауза. — Идваш ли?

— Веднага — каза с благодарност Вики. — Идвам веднага.

После се отпусна назад на коравата облегалка на старинния стол, от време на време излизаше от дрямката си и слушаше как стенният часовник зад гърба ѝ отброява минутите до сутринта.