Джой Филдинг - Гранд авеню

— Роза — викна тя, преди да осъзнае, че прислужницата си беше тръгнала поне преди един час. Кое ли време беше? Погледна си часовника, но двете стрелки танцуваха напред-назад по оградения с диаманти циферблат и тя не можа да разбере дали е по-близо до осем или до девет часа. Кой можеше да се отбива, без да се е обадил предварително, независимо колко е часа? Тя с мъка се изправи от стола в трапезарията и се запрепъва към входната врата. Навярно Джереми или някое от децата. Колко пъти трябваше да им се напомня да си взимат ключовете? Впрочем къде ли бяха всички?

— Трейси! — каза Вики на червенобузата млада жена, когато отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне. Какво правеше тя тук?

— Навярно трябваше предварително да се обадя. — Трейси изтърси финия снежец от черните си ботуши, но не направи никакво движение да свали тежкото си яке от агнешка кожа.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно — с лекота отговори Трейси и се огледа. — Да не прекъсвам нещо?

Вики прогони притеснението ѝ с махване на несигурната си ръка.

— Нищичко. В действителност съм сам-сама. Джереми е ангажиран с някаква среща, а децата са… някъде. — Тя се засмя. Смътно си спомняше, че Джош спомена нещо за тренировка по хокей, а Кирстен вероятно бе в библиотеката. — Искаш ли чаша вино? — По дяволите, помисли си Вики и се понесе обратно към трапезарията. Ако децата са достатъчно големи да убиват майките си, тя е достатъчно голяма да си пийне.

Трейси я последва.

— По-добре не. Аз шофирам.

— Баща ти е позволил да караш скъпоценния му „Мерцедес“? — Вики наля в чашата си малкото останало вино в бутилката.

— Всъщност, карам колата на майка ми. — Трейси се изкиска. — Предполагам, че сега е моя.

Вики гаврътна част от виното си.

— Имате толкова красив дом.

— Какво те доведе по целия този път до тук? — Вики се просна отново на стола си, като едва не се размина с яркооранжевата му седалка.

Трейси остана права от другата страна на дългата тясна маса. Тя сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурна какво я е довело до „Индиан хил“.

— Нуждаех се от малко свеж въздух. В къщата на баща ми е такъв хаос. Децата постоянно пищят. Мисля, че ще ми се наложи да си потърся собствено жилище.

Вики глътна остатъка от виното си.

— Какво ще стане с къщата? — попита Трейси.

— Къщата ли?

— Къщата на майка ми. Моя ли е, или на баща ми? Зная, че той още плаща ипотеката и всичко.

— Нямам представа — нервно ѝ отговори Вики. Нямаше търпение да изпрати момичето. — Трябва да попиташ някой адвокат.

— Аз питам някой адвокат.

— Съжалявам. Това не е в моята област. — Вики покри носа си с вече празната винена чаша и вдиша тежката ѝ възкисела миризма. Почуди се дали да не слезе долу в избата и да си вземе нова бутилка. Или може би да се фрасне по главата с нея. Да се цапне така, че да изпадне в безсъзнание. По дяволите, каквото и да е, но да преживее нощта.

— Май трябва да вървя. — Трейси се усмихна, но не тръгна. — Вие ще се оправите ли?

— Аз ли? Аз съм добре. Благодаря ти, че попита.

— Щото ми изглеждате малко…

— Пияна?

Трейси отново се изкиска.

Господи, какъв дразнещ звук.

— Трейси, имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — Вики се чу някак отстрани да пита.

— Забийте го.

Неподходящ избор на думи, помисли си Вики и залитна напред, а стаята леко се измести надясно.

— Защо уби майка си?

Трейси запристъпва от крак на крак. Или може би главата на Вики се люлееше. Тя не бе сигурна.

— Знаете защо.

— Зная какво представихме на съда.

— В такъв случай знаете всичко.

— Но аз познавах също така майка ти.

По иначе безизразното лице на Трейси се изобрази нещо средно между отегчение и ужас.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно сега журито не е тук. Делото приключи. Обвиняемият е реабилитиран.

— И аз вече не мога да бъда съдена, така ли е? Независимо от всичко?

В стомаха на Вики се надигна пристъп на гадене, като котка в кошница.

— Точно така.

Трейси сви рамене, разгледа полюлея от месинг и кристал, висящ над тъмната старинна дъбова маса.

— Тогава сте права — безгрижно произнесе тя. — Майка ми никога не ме е малтретирала сексуално.

Стаята яростно се завъртя. Вики сграбчи страничните облегалки на старинния си стол, опита се да стои изправена, да не се разпищи.

— Измислила си всичко?

Трейси отново сви рамене.

— Е, не всичко. Искам да кажа, тя наистина постоянно ме докосваше. Знаете я каква беше.