Джой Филдинг - Гранд авеню

Вики кимна, престори се, че отмахва няколко косъма от челото си, в опит да прикрие разочарованието в очите си. Сега пък оставаше да се разплаче! Мили боже, трябва да беше много изморена! И все пак, щеше да бъде хубаво да може да сподели триумфа си с някой друг, освен с наетите помощници. Ако не с Джереми, то поне със Сюзан или Крис. Или Барбара, помисли си Вики, влезе в кабинета си и се строполи в масивния стол зад бюрото. За първи път от месеци насам си позволи да си представи човека зад името, допусна мислите за убитата ѝ приятелка да изпълнят ума ѝ. Образът на Барбара изплува пред очите ѝ. Все още носеше онези проклети осемсантиметрови токчета, помисли си с усмивка Вики. „Зная, че ти ме разбираш“ — прошепна в дланите си тя. По бузите ѝ потекоха сълзи и стигнаха ъгълчетата на устата ѝ. В този миг, изведнъж зазвъняха всички телефони.

— Тук ли си? — извика секретарката ѝ.

— Не — викна в отговор Вики и нервно изтри сълзите от лицето си. — Приемай съобщенията.

— Какво има? — попита един глас от прага. — Нямаш ли настроение да празнуваш?

Нямаше нужда да вдига глава, за да разбере кой говори.

— Сюзан — каза тя с глас, равен, като спаднала автомобилна гума. — На какво дължа удоволствието?

— Чух новината по радиото. Помислих си, че може да имам късмет да си тук.

— Струва ми се, че не си дошла да ме поздравиш.

— Напротив. Както обикновено, ти беше блестяща. Не всеки може да предизвика най-първичните предразсъдъци на журито и да направи това да изглежда благородно дело.

— Това ли си мислиш, че съм направила?

— А ти как би го нарекла?

— Истината — просто отговори Вики.

— Истината? — Сюзан поклати глава с удивление. — Истината е, че онази нощ нищо не се е случило между Крис и Барбара и ти го знаеш. Истината е, че дори и нещо да се беше случило, то няма абсолютно никакво отношение към делото. Истината е, че да си гей, не те прави автоматично педофил. В действителност, повечето възрастни, които малтретират сексуално деца, не са хомосексуалисти. Дяволски извратени — продължи тя, гласът ѝ ставаше все по-тих, както когато бе много разстроена, — но не са хомосексуални. — Сюзан отиде до прозореца и се загледа в лекия сняг, който валеше над улицата долу.

— Зная, че не разбираш.

— Какво не разбирам, Вики? Решението на журито? Грешиш. Разбирам, че съдебните заседатели са човешки същества. Разбирам, че на никой не му се иска да повярва, че едно добро момиче от средната класа, ще вземе да убие майка си без причина. Така е много по-лесно, много по-удобно, майката да се изкара чудовище. И защо не? В тази страна мразим майките, колкото мразим и хомосексуалистите. — Сюзан се отдръпна от прозореца и втренчи силния си поглед във Вики. — Мисля дори, че разбирам защо точно ти пое случая.

— И защо? — Вики сама се хвърли срещу обвиненията, за които бе сигурна, че ще последват.

— Дали ми вярваш или не, но аз не смятам, че всичко е било за пари и слава. Мисля, че направи това, което искрено си вярвала, че Барбара би желала. А наистина смешното нещо е, че аз съм напълно съгласна с теб. Мисля, че Барбара би желала ти да защитиш Трейси, независимо от всичко.

По изгарящото чувство в гърдите си Вики разбра, че не диша.

— В такъв случай разбираш защо трябваше да направя това, което направих.

— Не — бързо каза Сюзан. — Никога няма да разбера нещата, които направи.

— Говориш за Крис — каза Вики и разтри челото си, за да прогони болката. — Тя добре ли е?

— Ами, дай да видим. Тя изгуби работата си заради негативните публикации и се наложи да се измести от апартамента си. Освен това, връзката ѝ с Монтана се върна в начална позиция и може да забрави някога отново да види децата си. Но, ей, дай да погледнем от хубавата страна — една хладнокръвна социопатка се отърва безнаказано. Така че — защо да не е добре?

Вики не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Странното е, че аз мисля, че Крис наистина е добре. Ще си намери друг апартамент. Ще си намери нова работа. Мисля, че след време може дори да ти прости. Познаваш я Крис. Тя е много лоялна към приятелите си.

Вики почувства как думите пронизаха сърцето ѝ.

— А ти? Ти можеш ли да ми простиш? Толкова неща преживяхме заедно.

— Да, така е.

— Обичам те — каза Вики и от очите ѝ потекоха сълзи.

— И аз те обичам.

— Ще ми простиш ли някога?

Сюзан отиде до вратата на кабинета.

— Няма шанс да ти простя дори и в ада.

Вики пиеше вече четвърта чаша червено вино, когато на входната врата се позвъни.