Джой Филдинг - Гранд авеню

Правя това, което трябва, каза си Вики.

Дори и ако подозираш, че Трейси не е наред и може би е опасна за околните? — попита някакъв малък глас. Дори с цената на всичко, което ти е скъпо?

— Това не се отнася до мен — каза си тя. Предложенията от Ню Йорк, запитванията от Холивуд, вниманието на пресата, нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да зачете паметта на приятелката си по най-добрия начин, който ѝ бе известен.

— Какво лицемерие — чуваше как подмята подигравателно Сюзан.

— Добра софистика — пригласяше ѝ Джереми.

А Крис се обръщаше настрани, отказвайки да говори.

— Чудесно — каза им Вики и обърна гръб на въображаемите им оценки, точно както те ѝ бяха обърнали гръб.

По един въпрос обаче, те бяха единодушни: тя не разполагаше с доказателство. Можеше да теоретизира колкото си иска. В крайна сметка нямаше нищо, освен думата на Трейси.

— Знаеш ли, с нетърпение чакам да те захапя за задника — бе казал Майкъл Роуз и образът му ѝ намигна през стаята.

— Няма начин да допусна това да се случи — произнесе на глас Вики. Тя грабна чантата си и се отправи към вратата. — Вземи си почивка през остатъка от деня — каза на озадачената секретарка и се втурна по коридора.

— Не разбирам — казваше Трейси. — Какво правите тук?

— Нуждая се от нещо повече — повтори Вики, удивена, както винаги, от цвета по лицето на Трейси и от факта, че тя изглеждаше цветущо зад решетките.

— Казах ви всичко.

— Не е достатъчно.

— Това е истината.

Откога истината бе престанала да е достатъчна, зачуди се Вики, а грубата флуоресцентна светлина действаше болезнено на очите ѝ.

— Нуждая се от повече — повтори тя.

— Няма нищо друго.

— Помисли добре, Трейси. Имало ли е някога някакви свидетели?

— Свидетели?

— Някой, който може да е видял майка ти да те докосва по недопустим начин.

Трейси поклати глава.

— Не мисля. Тя го правеше само когато бяхме сами.

— Някога не е ли споменавала нещо двусмислено в нечие присъствие?

— В какъв смисъл двусмислено?

Вики опита друг подход.

— Има ли някой, когото мога да призова за свидетел и да потвърди разказа ти?

Трейси сви рамене и отклони поглед.

— Трейси, има ли някой, когото мога да призова?

— Не.

Вики започна да обикаля около масата. „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“ — прочете тя и си помисли, че това вече бе станало. Добре ѝ го бяха начукали.

— Имам нужда от нещо, Трейси. Не мога да отида в съда, без нищо друго, освен твоята дума за случилото се онази нощ.

— Мислите, че журито няма да ми повярва?

— Дай им някаква причина да ти повярват, Трейси. Дай ми на мен някаква причина.

Трейси се изпружи на стола си, дългите ѝ крака се протегнаха пред нея. Тя потърка ръце в бледосиния плат на затворническите си панталони.

— Има едно нещо, което бих могла да ви кажа.

Вики спря да обикаля, застина абсолютно неподвижна и зачака Трейси да продължи.

— Нещо, което ще ви убеди, че казвам истината. Което ще убеди и журито.

— Какво е то?

— Нещо за майка ми. Нещо, което не знаете. Нещо, което не съм казвала на никого.

— Можеш да кажеш на мен.

Трейси отново се изпъна и застана като истукан на стола си. Тя посочи с брадичка към стола от другата страна на масата.

— Може би е по-добре да седнете.

Началните пледоарии започнаха в четвъртък, 14 януари, 1993 година.

Вики видя как Майкъл Роуз стана от мястото си в прокурорската ложа и преднамерено се отправи към журито от съдебни заседатели. Съставът им бе избиран три дни и в крайна сметка се установиха на седем жени и петима мъже. Осем от членовете бяха бели, двама черни и двама от азиатски произход. Девет от тях бяха неженени, двама разведени и една самотна майка. Общо имаха трийсет и две деца, сред които и внуци, в това число двайсет момичета. Всички се заклеха, че нито са били повлияни от сензационните публикации, предшестващи процеса, нито са си съставили предварителни мнения. Половината изглеждаха нервни, очите им блестяха от нетърпение и те седяха на местата си, приведени напред; останалите изглеждаха отегчени, очите им бяха полупритворени и те седяха, облегнати назад, опитвайки се да се наместят по-удобно. Съдията вече ги бе предупредил, че процесът може да продължи от три седмици до три месеца.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна Майкъл Роуз, — добро утро.

Позволете ми да ви благодаря предварително , познатата рецитация прозвуча в главата на Вики.