Джой Филдинг - Гранд авеню

Вики се строполи на най-близкия стол, здраво стиснала зъби да не повърне. Знаеше, че всичко, което Трейси току-що каза, е куп дебели лъжи. Барбара не бе способна сексуално да малтретира дъщеря си повече, отколкото да си обръсне главата или да носи ниски сандали. Нямаше и най-малка възможност нещо от казаното да е вярно. Или имаше?

Имаше ли?

— Майка ми винаги казваше, че ако кажа на някого, никой няма да ми повярва и всички ще ме намразят — проплака Трейси. — И сега го виждам в очите ви. Вие не ми вярвате. Мразите ме.

Вики не каза нищо. Чувстваше се така, сякаш Трейси отново бе използвала зловещото си оръжие, но този път върху нейната глава. Тя потри чело с пръсти, студени като смъртта.

Милостиви боже, какво се очакваше от нея сега?

— Какво говориш, по дяволите!

Вики отстъпи крачка назад, потърси спасение зад новото си масивно бюро.

— Сюзан, успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя.

— Тогава, моля те, говори по-тихо.

— Кажи ми какво, по дяволите, става тук.

— Ще се радвам, стига да ми дадеш възможност.

— Какви са тези глупости, които чета?

— Не са глупости.

— Трейси убила Барбара при самозащита! И ти не наричаш това глупости?

— Наричам го разумна защита.

— Това е незащитима защита — възрази Сюзан и направи няколко големи крачки по новозакупения индиански килим, проснат на пода пред бюрото на Вики. Движението накара Вики да отстъпи още една крачка назад и да вдигне предупредително ръце.

— Ако седнеш само за малко…

Сюзан изненадващо се отпусна в един от двата нови кървавочервени кожени фотьойла, които стояха като гвардейци пред бюрото. Беше облечена в елегантен черен костюм с панталони и бяло поло. Светлокестенявата ѝ коса нежно обгръщаше брадичката ѝ, заграждайки зачервените от искрено негодувание бузи.

— Говори — каза тя и в този момент телефонът започна да звъни.

Вики не му обърна внимание, въздъхна дълбоко и остана права. Така имам повече сили, реши тя, макар че започваше да съжалява, задето не бе обула по-ниски обувки. Ниските по-лесно се обуваха, с тях по-лесно можеше да се избяга, ако се наложеше.

— Знаеш, че не бих правила това…

— Защо го правиш тогава?

— … освен, ако нямаше наложителни причини.

— Слушам.

Вратата на кабинета се открехна и секретарката на Вики подаде глава.

— Обажда се Марина Ръсел от „Глоубъл ТВ“. Казва, че сте ѝ обещали да ѝ се обадите до три часа, а вече е три и десет.

— Кажи ѝ, че утре сутрин ще се обадя най-напред на нея. И поеми останалите обаждания. — Сякаш по даден знак, няколко други линии започнаха да звънят едновременно.

Секретарката кимна и затвори вратата след себе си. Телефоните спряха да звънят, само за да започнат отново.

— Натоварен момент — отбеляза Сюзан.

Вики сви рамене, предпочете да не обръща внимание на горчивината в гласа на приятелката си и обвинението в очите ѝ.

— Трябва много да внимавам какво говоря — каза тя след дълга пауза. — Знаеш за поверителността на казаното между адвокат и клиент.

— Не. През последните четирийсет и четири години съм живяла на Марс.

— Може и без сарказъм.

— Може и без глупости.

— Чудесно. — В крайна сметка Вики реши да седне, строполи се в огромното въртящо се кресло зад бюрото и кръстоса крака, обути в бежови панталони „Армани“. Облегна глава на тъмночервената кожа, затвори очи и съжали, че не бе запазила старата мебелировка на кабинета си. Другият ѝ стол бе далеч по-удобен. Когато сядаше на него, не се чувстваше толкова претоварена и смазана. Разбира се, обикновено най-близката ѝ приятелка не ѝ крещеше, помисли си Вики и се опита да не се чувства наранена от презрението в гневните очи на Сюзан. Когато всичко това свършеше, Сюзан щеше да разбере защо е трябвало да го направи. — Знаеш, че не мога да предам клиентката си.

— Но нямаш проблеми да предадеш приятелката си.

— Не предавам приятелката си. Защитавам онова, което тя ценеше най-много на света.

— „Нещо“ определено е най-точната дума за нея. Как можеш да правиш това?

— Трейси заслужава възможно най-добрата правна защита.

— И ти се явяваш такава?

— В този случай, да.

— Защо?

— Защо? — повтори Вики. Що за въпрос бе това?

— Защо пък да си ти?

— Защото Трейси ми вярва. Защото има нужда от мен. Защото искрено вярвам, че това е, което би желала и Барбара.

— Барбара би желала да защитаваш нейния убиец?

— В този случай, да.

— Би желала паметта ѝ да бъде опетнена, а репутацията ѝ унищожена?