Джой Филдинг - Гранд авеню

— Разбрах, че списание „Тайм“ подготвят водеща статия за теб — саркастично вметна той.

— Засега не — отговори Вики с усмивка. Всъщност, тя още обмисляше предложението на „Венити Феър“ за интервю с оглед на статия, която те подготвяха по случая, както и молба за снимка на нея и младата ѝ клиентка. Една голяма правна фирма от Ню Йорк бе направила любезни проучвания, дали може да изпрати свой представител в Синсинати, който да се срещне с нея на обяд, когато тя намери свободно време. А друг, холивудски агент, си бе предложил услугите и опита, в случай че Вики реши да размаха криле и да отлети на запад.

Колко ли време оставаше, преди списание „Пийпъл“ да я впише в списъка на „Петдесетте най-красиви хора“? Колко ли време, преди „Тайм“ наистина да я отпечата на корицата? Дори и да загуби този случай, Вики знаеше, че вече е спечелила.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и жената, която си четеше вестника, го затвори и излезе.

— При клиентката си ли отиваш? — попита Майкъл, когато вратите бавно се затвориха отново.

Вики погледна към таблото и видя, че Майкъл също отива на седмия етаж.

— А ти?

— Една сладка млада дама, наела човек да убие новата приятелка на бившия си приятел, казва, че е готова на споразумение.

— Предполагам, че наемният убиец е бил ченге под прикритие?

— Не са ли всички такива?

Вики си помисли, че за момичето е по-добре да рискува и да отиде в съда. Майкъл Роуз, макар и свестен прокурор, бе така лишен от въображение в съда, както и в леглото. Един добър адвокат би могъл да го оплете в мрежите си. А тя бе много добър адвокат, помисли си Вики, и разтегли в усмивка тясното си лице.

— Може би и от твоя страна би било умно да пледираш за доброволно признание, адвокат — подхвърли Майкъл.

Вики повдигна едната си вежда. Да иска доброволно признание в най-големия случай от своята кариера? Луд ли беше?

— Какво предлагаш?

— Пълни самопризнания. Излежава максимална присъда.

— Сънуваш. Освен това, тя не го е направила. Защо да я карам да признава?

— Уликите са недвусмислени. Заглавията са едно, а доказателствата — друго нещо.

— Много хора четат само заглавията. — Господи, колко време трябваше, за да стигнат до седмия етаж?

— Това ли е всичко, което има значение за теб? Заглавията? Мислех, че убитата ти е била приятелка.

— Мотивите ми — и приятелствата ми — едва ли са твоя работа, Майкъл.

— Боже, тя ми произнесе името. Успокой се, сърце.

Вики пое дълбоко дъх и се опита да говори с възможно най-помирителен тон.

— Хайде да не правим това, става ли?

— Жена ми е подала молба за развод — каза той по начин, който някак си внушаваше, че това е по нейна вина. — Знаеше ли?

— Да, мисля, че чух нещо такова. Съжалявам.

— Наистина ли?

— Не, всъщност не — изстреля Вики, напълно изгубила търпение. — Виж, не искам да прозвуча…

— Като кучка?

— Мисля, че този разговор приключи.

— Аз съм изхвърлен? — попита Майкъл, докато вратите на асансьора се отваряха.

Вики мина покрай него и излезе в коридора, без да каже дума.

— Знаеш ли, наистина очаквам с нетърпение да те захапя за задника — извика след нея той.

Вики отметна глава назад и се засмя.

— Задникът ми вече не е в твои ръце — каза тя, без да поглежда към него.

— Винаги се радвам да ви видя.

Вики влезе в малката стая без прозорци в края на дългия коридор. Стените бяха боядисани в някакъв болезнен нюанс на зеленото, като презрял пъпеш, а флуоресцентното осветление на тавана не им помагаше особено. По средата на стаята имаше правоъгълна маса от некачествено дърво, цялата покрита с драсканици: „Няма гравитация, земята ни засмуква!“; „Мартин обича Синди, Синди обича Джоана“; „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“. Толкова много „Да го начукам“, че при последното си посещение Вики не успя да ги преброи.

Тя седна на дървения стол с висока облегалка от другата страна на масата, срещу Трейси. Ако се изключи очевидното ѝ безпокойство от това, че бе затворена вече повече от месец, Трейси изглеждаше забележително добре. Въпреки флуоресцентната светлина цветът на лицето ѝ изглеждаше добре, косата ѝ бе чиста и гладко сресана. Нямаше торбички под очите, никакъв знак, че е прекарала нощта плачейки, докато заспи. Бледосиният цвят на затворническата униформа по-скоро ѝ отиваше. Ръцете ѝ изглеждаха стегнати, сякаш е вдигала тежести и навярно беше така. Вики потръпна, когато осъзна, че Трейси изглежда чудесно, че всъщност животът в женския затвор „Хелън Маршал“ ѝ понасяше много добре.