Джой Филдинг - Гранд авеню

— Как е Уайът? — осмели се да попита след дълга пауза.

— Добре е.

— А ти?

Монтана изглеждаше изненадана от въпроса.

— Аз? Аз съм добре.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

— Училището върви ли?

— Да. Още една година и отивам в колежа.

— Само още една година?

— Мисля да подам документи за „Дюк“. Или може би „Корнел“.

„Дюк“ или може би „Корнел“, безмълвно повтори Крис в почуда.

— Още не съм сигурна какво точно да избера. Може би политология. А може и английска литература. Още не съм решила.

Наистина ли просто си седяха тук и водеха учтив разговор? Нещо от това случваше ли се в действителност?

— Имаш ли си приятел? — позволи си да попита Крис. Страхуваше се да не прекали, но бе така зажадняла за информация, че го усещаше почти физически.

— Да — каза Монтана. — Не зная дали може да се нарече точно приятел. Ходим заедно.

— Как се казва?

— Дейвид.

— Дейвид — повтори Крис. — Винаги съм харесвала това име. Как изглежда?

— Висок, с чувство за хумор, доста интелигентен.

— Внимателен ли е?

— Какво?

— Внимателен ли е?

Монтана сви рамене, изразявайки нарастващата си досада от разговора.

— Предполагам.

— Това е най-важното. Да е внимателен.

Настана миг тишина. Крис умоляващо гледаше към Монтана. Ако нищо друго не ти остане от това посещение, говореха очите ѝ, разбери това.

— Е, къде работиш напоследък? — попита Монтана и се размърда неудобно на стола си. Кръстоса крака, после пак стъпи с двата на пода.

— Работя в приемната на една рекламна агенция. „Смит-Холъндейл“. Може да си ги чувала. На ъгъла на „Вайн“ и Четвърта улица.

Монтана поклати отрицателно глава.

— Шефката ми е наистина чудесна жена. Емили Холъндейл. Запознахме се, когато работех във ветеринарната служба „Мариемонт“. — Крис си спомни ужасния ден, когато бе излетяла от кабинета на доктора. Джобовете ѝ тогава бяха пълни с приспивателни, а умът ѝ — със самоубийствени мисли. Отново почувства ръката на лакътя си, видя се как се обръща и застава пред загрижените очи на Емили Холъндейл. Неохотно бе приела поканата на Емили за кафе, а после с благодарност бе приела предложението ѝ за работа. В „Смит-Холъндейл“ Крис бе срещнала голямата любов на своя живот. Смешно, как се извъртат нещата, бе си помислила тогава.

Смешно, как се извъртат нещата, помисли си и сега.

— Мислиш ли наистина, че Трейси е убила майка си? — попита Монтана с нисък глас, сякаш се боеше, че някой може да подслушва.

— Не зная какво да мисля — искрено отговори Крис.

— Никога не успях да я опозная достатъчно.

— Така е — съгласи се Крис.

— Но винаги ми е изглеждала мила.

— Да, така е.

— Не мисля, че тя го е направила. Искам да кажа, как може да убиеш собствената си… — Монтана рязко млъкна и нервно се огледа. — Наистина трябва да вървя. — Тя се изправи. — Нали няма да кажеш на татко…

— Разбира се, че няма. — Крис последва дъщеря си до вратата, давайки си сметка, че няма смисъл да протестира. — Може ли пак да повторим това някой път? — попита тя, чувствайки се като нервен ухажор.

Монтана бавно кимна с гръб към майка си.

— Аз ще ти се обадя. — Тя отвори вратата и вече се канеше да излезе.

— Монтана?

Монтана спря, здраво стиснала дръжката на бравата.

— Мога ли да те прегърна? Само за миг? Става ли?

Монтана бавно се завъртя към протегнатите ръце на майка си, поколеба се, после спря, отдръпна се и поклати глава.

Крис неохотно отпусна ръце. Явно дъщеря ѝ не бе готова за тази внезапна стъпка. Бе отнело цялата ѝ енергия, всичкия ѝ кураж, само да поднови контакта помежду им. Крис почувства леко стягане на мускулите около сърцето си.

— Няма нищо. Разбирам.

Монтана отново се обърна към вратата.

— Радвам се, че си добре. Ще ти се обадя.

И после си отиде, вратата се затвори след нея.

Крис протегна ръце да прегърне аромата на бебешка пудра, примесена с малко лимон, останал след дъщеря ѝ. Тя пое дълбоко дъх, обви ръце около кисело-сладкия аромат, задържа го дълбоко в дробовете си.

— Ще чакам — каза на празната стая.

Вики спря черния си ягуар на претъпкания паркинг близо до женския затвор „Хелън Маршал“ така, че нарочно да застане точно на разделителната линия между две места. Нека ме ругаят, помисли си тя, слезе от колата и си проправи път през паркинга към потискащо модерната осеметажна постройка, която приютяваше жените престъпнички. Последните два етажа бяха запазени за онези, на които им предстоеше съд. Поне не караше кемри или лесабр, нито пък някоя от онези луксозни имитации с претенции за величие, които понякога виждаше да се ширят на по две паркинг места, сякаш имаше значение дали някой щеше да ги одраска отстрани или не.