Джой Филдинг - Гранд авеню

Тя бързо се изкачи по предните стъпала и влезе в просторното фоайе от розов гранит и черен мрамор, мина през металния детектор и подаде чантичката си от алигаторска кожа и куфарчето, в комплект с нея, на охраната за проверка. Взе си ги обратно, вписа името си в регистъра и се отправи към асансьорите отдясно на фоайето, благоразумно навела глава — послание към всички, които я срещаха, че няма време за случайни разговори.

— Вики — повика я някой все пак.

Тя вдигна глава, за да види една адвокатка на име Грейс или Джой, или Хоуп, или Фейт, едно от онези вдъхновени имена, които почти винаги гарантираха разочарование 3 3 Grace, Joy, Hope, Faith — Грация, Радост, Надежда, Вяра (англ.). — Бел.пр. . Тя ѝ махаше изпод голям гоблен, с преобладаващи оранжево-червени цветове, опънат на една от стените.

— Снимката ти във вестника онзи ден бе страхотна.

Вики кимна за благодарност, въпреки че изпита по-скоро леко раздразнение. Не намираше снимката си за чак толкова страхотна. Придаваше ѝ по-скоро злокобен вид, а челюстта ѝ изглеждаше твърде голяма. През следващите няколко седмици трябваше да внимава как се държи, да гледа да е с вирната брадичка и сведени очи, със самочувствие, но не надменна. С едва забележимо кокетство. Достатъчно да заинтригува, но не толкова, че да отблъсква. Бе номер, но успешен. Трейси не беше единствената, на която предстоеше дело.

И най-добре щеше да направи да се придържа към тъмните тонове. Слава богу, че бе краят на септември и есенните цветове започваха да се възраждат. Освен че правеха човек да изглежда по-слаб, тъмните тонове бяха по-драматични, особено на снимка. А Вики очакваше често да се вижда в пресата през идните месеци. Две статии вече бяха посветени на нея, една в „Синсинати Инкуайърър“, другата в конкурентния му „Поуст“. Тази в „Инкуайърър“ определено бе по-ласкателна. „Поуст“ продължаваше да гледа на нея просто като на амбициозно продължение на своя съпруг. Луксозна имитация, помисли си Вики и предизвикателно сви рамене. Статията бе поставила под съмнение мотивите, способностите, дори решението ѝ да защитава младото момиче, обвинено в хладнокръвното убийство на една от най-близките ѝ приятелки.

И те не бяха единствените.

Сюзан, Крис, дори и Джереми, се бяха усъмнили дали е разумно да поема случая.

— Ами ако е виновна? — почти едновременно бяха попитали Сюзан и Крис.

— А ако не е? — бе възразила тя.

— Ако загубиш? — бе попитал Джереми.

— Какво значение има? — отговори Вики, съзнавайки, че в крайна сметка публиката щеше да запомни името ѝ, а не дали е спечелила, или не.

Освен това, тя нямаше намерение да губи.

Вики влезе в асансьора, забила твърд поглед в кафявите си спортни обувки, докато няколко тела невнимателно се отъркаха в светлата кожа на сакото ѝ.

— Седми етаж, моля — каза тя, на никого конкретно, с крайчеца на окото си погледна дали ще натиснат съответния бутон и не вдигна очи, докато не чу вратите да се затварят. Лек тласък и асансьорът започна болезнено бавното си изкачване.

Почти веднага той отново спря. Вики погледна таблото над вратите. Втори етаж, за бога. Една едра жена бавно тръгна да излиза, явно не бързаше да стигне там, накъдето се бе запътила. Щеше ли да умре, ако се бе изкачила по стълбите, зачуди се Вики. Тя протегна ръка да натисне бутона за затваряне на вратите и нетърпеливо потропа с крак, когато вратата не реагира достатъчно бързо.

— Голяма дата? — попита изотзад един познат глас.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

— Майкъл — каза тя и бавно се завъртя, по-скоро за да установи кой друг бе в асансьора, отколкото от нетърпение да види помощник щатския прокурор и неин бивш любовник. В дъното стоеше жена в дънки и отпуснат жълт пуловер, вглъбена във вестника си и безразлична към двамата юристи. — Как си?

— Чудесно — каза той.

Действително, той изглеждаше страхотно. Вики забеляза, че косата му е вчесана различно от последния път, когато бе в такава близост до него. Тя подуши познатия му афтършейв, и почувства нежелано потръпване между краката си. Да, наистина, Майкъл Роуз изглеждаше доста елегантен в тъмносиния си раиран костюм, бледосиня риза и яркочервена вратовръзка. Всичко в него издаваше успешния обвинител, помисли си тя, борейки се с импулсивното желание да прекара ръка по предницата на панталона му в името на доброто старо време. Вики отхвърли нежеланата мисъл от главата си. Тя нямаше интерес отново да изминава този път, още повече че скоро щеше да се наслади на голяма част от Майкъл Роуз в съда.