Джой Филдинг - Гранд авеню

— Това не е вярно. Аз харесвам Хауърд.

— Че си свикнала майка ти да е само твоя.

— Е, и?

— Че си убила майка си в пристъп на ревност.

— Аз не я убих в пристъп на ревност!

— А защо я уби?

— Защото така! — изкрещя Трейси и ахна, сякаш се опитваше да си върне думите обратно. Тя остана безмълвна, втренчена в стената.

Вики затаи дъх, цялото ѝ тяло се тресеше. Боже мой, нима Трейси действително призна, че е убила майка си? Това ли се канеше да признае? Вики почувства как мускулите ѝ се превръщат на желе. Тя се хвана за масата, за да не падне от стола си.

— Защото така — повтори Трейси, в очите ѝ се появиха сълзи и се търкулнаха по бузите ѝ.

— Кажи ми какво се случи онази нощ, Трейси.

Трейси поклати глава.

— Не мога.

— Моля те. — Вики бавно се изправи на крака, с треперещи колене се приближи до Трейси, която започна да обикаля наоколо във все по-нервни малки кръгове. Вики протегна ръце и обгърна Трейси в мига, в който от гърлото ѝ се откъсна отчаян вопъл.

— Не мога да ви кажа. Не мога. Моля ви, не ме карайте. Не мога. Не мога.

Вики отведе Трейси до стола ѝ, сложи я да седне и коленичи пред нея на нестабилните си колене. В този момент вратата се отвори и една мускулеста надзирателка, с изненадващо женствена физиономия, надникна вътре.

— Всичко наред ли е тук? — попита тя.

— Да, благодаря ви — каза Вики на жената, макар в действителност отговорът да беше „не, нищо не е наред“. Нищо вече нямаше да бъде наред. И щеше да стане много по-лошо. Сигурна бе в това.

Надзирателката кимна и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Кажи ми какво се случи, Трейси.

— Ще ме намразите.

— Няма да те намразя.

— Нямах намерение да го направя.

— Зная, че е така.

— Не исках да я наранявам. Умолявах я да престане.

— Да престане? Какво?

Трейси разтърси глава толкова силно, че косата ѝ се уви около врата ѝ, като докосна Вики по лицето. Очите на Вики тутакси се напълниха със сълзи. Тя ги изтри и зачака отговора на Трейси.

— Беше около девет часа — започна Трейси. — Крис вече си беше отишла. Мама каза, че ще си вземе хубава гореща вана и ще си легне. — Трейси млъкна и целенасочено се взря в отсрещната стена, сякаш беше екран. — Помоли ме да ѝ изтрия гърба и аз го направих. После ме попита дали искам да спя в леглото при нея. Аз бях свикнала често да спя в нейното легло, но не и напоследък. Вече не мислех, че е толкова добра идея.

Вики неудобно се размърда. На къде клонеше това?

— Казах, добре, но не исках. Не исках тя да…

— Какво не си искала? — попита с чужд глас Вики.

— Сещате се.

— Не се сещам. — Какво се опитваше Трейси да каже?

— Не исках да ме докосва.

— Да те докосва? Какво искаш да кажеш, да те докосва? — Вики се изправи на крака, по ръцете си усещаше сърбеж от нарастваща нервност.

— Вие се ядосвате — тутакси отбеляза Трейси. — Мразите ме. Знаех си, че ще ме намразите.

Разбира се, че те мразя, глупава малка лъжкиня такава, безмълвно възнегодува Вики. В действителност каза:

— Разбира се, че не те мразя. Продължавай. Моля те, Трейси, кажи ми какво се случи. — А после върви по дяволите, лъжлива малка кучка такава!

— Тя винаги ме докосваше.

— Тя ти беше майка, Трейси. Майките докосват дъщерите си.

— Не по този начин. Не и по гърдите. Не и между краката.

— Майка ти те е докосвала между… — Вики не можеше да се накара да повтори думите ѝ. Нужно ѝ беше цялото самообладание да не зашлеви шамар по лицето на Трейси, да не извие нейния глупав, лъжлив малък врат.

— Наричаше това нашата малка игричка. Играехме я от години. Заявих, че вече не искам да я играем. Тя каза, че нямам избор, че тя ми е майка и може да прави каквото си поиска. Умолявах я да спре. Умолявах я да не ме изоставя. Но тя не слушаше. Грабна годежния си пръстен, сложи го на пръста ми и каза, че аз съм единствената ѝ истинска любов.

Вики отклони поглед.

— После какво?

— Не си спомням точно. Предполагам, че някак съм изключила. След като всичко свърши, тя заспа. Аз просто си лежах там и треперех. По някое време през нощта слязох долу и взех стика за голф от гардероба във всекидневната. Намирах се в някакъв транс, сякаш бях някъде извън себе си, сякаш изобщо не бях аз. Върнах се горе в спалнята ѝ. Спомням си, че застанах над нея. Тя отвори очи и се пресегна към мен. И тогава си казах, не мога да ти позволя да ме докосваш повече. Трябва да те спра. Ти си ми майка и аз те обичам, но не мога да ти позволя да продължаваш да ме нараняваш. Трябва да те принудя да престанеш.