Джой Филдинг - Гранд авеню

— Къде беше? — бе я попитала веднага, щом Крис вдигна телефона, преди да успее да каже дори „ало“. — Цял ден ти звъня.

— Какво има? — попита в отговор Крис, но вече знаеше, че нещо не бе наред и се боеше да си представи какво.

— Не си ли чула? Къде, по дяволите, беше?

— Какво да чуя? Какво става?

— О, боже.

В този момент стомахът на Крис сякаш се смъкна в петите ѝ. Първата ѝ мисъл беше за децата ѝ. Катастрофа с Монтана или някое от момчетата. Монтана вече бе достатъчно голяма да шофира. Мили боже, ако нещо ѝ се бе случило…

— Кажи ми — каза тя, но вместо нормалния ѝ глас излезе някакво странно гъргорене, сякаш гърлото ѝ бе прерязано от ухо до ухо и всяка дума трябваше с усилие да изскача през обилния поток кръв.

— Барбара. — Гласът на Сюзан още отекваше в ушите ѝ. Барбара. Барбара. Барбара. — Тя е мъртва. — Мъртва. Мъртва. Мъртва.

Крис не помнеше какво стана след това. Смътно си спомняше, че някой пищи, но вече не бе сигурна дали това бе Сюзан, или самата тя. Някой ѝ разказа всички ужасни подробности. Може би Сюзан. Може би телевизора. Не си спомняше да го е пускала, но ето го, той светеше и мигаше като дискотечна лампа, шумен и натрапчив, дори и с изключен звук. Кога ли го бе включила?

Чантата ѝ лежеше на пода до тънкия ѝ морав пуловер, където навярно ги бе пуснала, бързайки да вдигне телефона. Отнякъде се носеше слаба миризма на повърнато, но само неприятният вкус в устата подсказваше на Крис, че ѝ е призляло.

— Кой го е направил? — помнеше, че попита. — Знае ли се?

— Полицията арестува Трейси.

Трябва да е станала грешка. Или някой от налудничавите номера на Тони. Това беше — Тони. Разбира се. Защо по-рано не си бе помислила за него? На телефона не беше Сюзан. Бил е Тони, имитирайки нейния глас. През годините той бе изработил доста добра способност да имитира всичките ѝ приятелки. Какво ѝ ставаше, че не можа веднага да го познае?

Само че, разбира се, как тогава можеха да се обяснят образите, излъчвани от телевизионния екран? Те се навираха в лицето ѝ, притискаха се до носа и устата ѝ, като задушаваща възглавница, независимо колко пъти сменяше канала. Как можеха да се обяснят мистериозно сменящите се говорители, които изреждаха все едни и същи ужасяващи подробности от престъплението, напълно безчувствени към жестокостта? Крис бе изключила звука, за да заглуши веднъж завинаги репетираното им безразличие, но все пак нещо я възпря напълно да загаси телевизора.

Значи не е бил Тони.

И това не бе шега.

Барбара бе мъртва. Трейси бе обвинена за убийството ѝ.

— Къде е Трейси сега? — Крис си спомни, че бе попитала Сюзан.

— В женския затвор „Хелън Маршал“. Рон искаше да плати гаранцията, но явно жена му не е желаела Трейси в дома си.

Сигурно имаше още, но Крис бе твърде уморена, за да го вади от шокираното си съзнание. Нека да ѝ се изяснява малко по малко, късче по късче, на малко парченца. Нека идва и си отива.

Наистина ли се случваше всичко това?

Последната нощ бе толкова хубава. Всичко в крайна сметка си бе дошло на мястото. А сега това…

Крис облегна глава назад върху ярките синьо-зелени квадрати на дивана. Той бе отвратителен, толкова неудобен за сядане, колкото и на вид, но какво друго да очаква човек от мебелиран апартамент в един от евтините квартали на града? Когато бе наела това едностайно жилище, не очакваше да остане в него повече от няколко месеца. Веднага, щом откриеше адреса ѝ, Тони щеше отново да почне да я тормози, да я бомбардира с телефонни обаждания по всяко време на деня и нощта, да стои с часове от другата страна на прозореца ѝ, да залива хазяина ѝ с невероятни истории за нея, да подхвърля кучешки лайна пред вратата ѝ. Независимо колко строга бе охраната, Тони винаги намираше начин да я преодолее. Нямаше значение на кой етаж бе апартамента ѝ, никога не бе достатъчно нависоко. „Надигни се и изгрей“ — щеше да припява в телефонната слушалка той в четири часа сутринта. — „И отдай на Бога слава, слава.“

Но вече бе средата на август и до неочакваната поява на Тони в къщата на Сюзан онзи ден тя не го бе нито виждала, нито чувала от месеци. Може би това бе част от големия му план да я държи в неведение и напрежение? А може и да си мислеше, че сам по себе си, този апартамент бе достатъчно наказание. Нямаше начин да знае, че тук Крис бе по-щастлива, откъдето и да било другаде, след напускането на Гранд авеню. Не знаеше, че тук тя бе намерила онова спокойствие, което така и не откри цял живот.