Джой Филдинг - Гранд авеню

— Госпожо Латимър, госпожо Норман. — Лейтенант Якобек кимна по посока на жената, чиято тъмна коса отиваше на мургавия ѝ тен. — Това е моята партньорка, лейтенант Джил.

— Разбрах, че сте освободили Тони Маларек — обади се Сюзан.

— Боя се, че нямахме друг избор.

— Мисля, че беше Хауърд Кърбъл — заяви Трейси.

— Мълчи, Трейси — нареди Вики, без да откъсва очи от полицаите. — Защо точно сте тук, лейтенант?

— Имаме още няколко въпроса към Трейси — предпазливо отговори лейтенант Якобек. — Имате ли нещо против? Тя явно желае да сътрудничи.

— Това не може ли да почака за след вечеря? — попита Трейси.

Оуен пристъпи напред и съпроводи дъщерите си до вратата.

— Защо мислиш, че Хауърд Кърбъл е убил майка ти? — лейтенант Якобек попита Трейси, веднага щом те излязоха.

— Защото двамата с майка ми имаха голям скандал снощи. Забравих да ви кажа за него.

— Трейси… — прекъсна я Вики.

— Тъкмо разказвах на госпожа Латимър и госпожа Норман за това — продължи Трейси. — Скараха се, понеже майка ми му каза, че не иска да се женят. Дори му върна пръстена. Затова не беше на нея.

— По кое време стана този скандал? — попита лейтенант Джил, която внимателно записваше всичко, казано от Трейси.

— Не зная. Предполагам, около седем часа.

— Снощи, към седем часа, Хауърд Кърбъл е вечерял заедно със сина си — съобщи лейтенант Якобек.

— Това стана по-късно — незабавно се поправи Трейси. — Трябва да е било по-скоро към девет.

— Той не е напуснал къщата на сина си преди десет часа.

— Значи е било десет. Какво значение има по кое време е било?

— Мълчи, Трейси — отново ѝ каза Вики. — Накъде клоните, полицай?

— Просто се опитваме да установим какво се е случило — отговори лейтенант Якобек, точно както очакваше Вики.

— Моята клиентка заподозряна ли е? — попита тя.

— Тя ваша клиентка ли е?

— Заподозряна ли е?

— Окървавен стик за голф бе открит в дъното на гардероба на Трейси. В кутийката ѝ за бижута бе намерен диамантен пръстен.

— Каква работа сте имали да ми ровите в нещата? — протестира Трейси. — Не се ли изисква да имате някаква заповед?

— Млъкни, Трейси — сопна ѝ се Вики. Тя погледна към Сюзан, която бе затаила дъх. — Повтарям, клиентката ми заподозряна ли е?

— Нещо повече, адвокат — отговори лейтенант Якобек. — Тя е арестувана.

Сюзан ахна при вида на двамата полицаи, които приближиха до Трейси.

— Имате право да мълчите — започна лейтенант Джил.

Трейси се изкиска.

— Също като в „Закон и ред“.

— Не казвай нищо повече — обади се Вики през монотонната рецитация на полицайката. — Обади се на баща ѝ — нареди тя на Сюзан, докато полицаите извеждаха през кухненската врата замаяната Трейси. — Ако още не се е прибрал, остави му съобщение. Кажи му да дойде да се срещне с мен в полицейския участък, колкото се може по-скоро.

— А после? — попита Сюзан.

— Вечеряйте. Опитай се да поспиш. Нещо ми подсказва, че нещата ще станат по-лоши.

Крис седеше на тъмно в апартамента си, без да помръдва. Пред нея телевизионният екран мигаше без звук. Пред слисаните ѝ очи се изреждаха различни образи — на Барбара, Трейси, къщата на Гранд авеню. Накрая тя вече почти не ги виждаше: Барбара с нейната усмивка на Мона Лиза, усмивка, която ангажираше колкото се може по-малко мускули, но все пак успяваше да изрази неудържимата радост в душата ѝ; Барбара, с очи, излъчващи майчинска гордост, плътно обвила с ръце Трейси, безстрастно гледаща към обектива; Трейси, като пълничко бебе, като къдрокоса кукла, като малка женичка в нейната розова рокля от тафта, с дълга къдрица, падаща през челото ѝ към големите, празни кръгли очи. Защо никога преди това не бе забелязвала колко са празни, зачуди се Крис. Или само в ретроспекция очите на Трейси ѝ изглеждаха лишени от емоция? Имало едно време едно малко момиченце — Крис чуваше Барбара да припява през дългата поредица снимки — което имало малка къдрица… Крис седеше неподвижно, а остра болка, като от нож, забит в гърдите ѝ, спираше въздуха ѝ, така че тя трябваше да си напомни да диша.

Как е могло това да се случи? Как може нещо толкова ужасно да се случи на такъв чудесен човек като Барбара? Как е възможно по какъвто и да е начин, Трейси да е отговорна за него? Не, това просто бе невъзможно. Някой е направил грешка. Барбара не бе мъртва; Трейси не бе обвинена за убийството ѝ. Нищо от това, което ѝ бе казала Сюзан, не бе вярно. Сюзан си правеше някаква ненормална, жестока шега. Просто ѝ бе ядосана, че изчезна след погребението и не остана в къщата на Барбара, както бе обещала, че отсъства цял ден и половината нощ.